Клуб "Историк"

Блогът е създаден на 2 декември 2011 година от Мария Николова, преподавател по история в 138. СУ "Проф. Васил Златарски". Поставя си три цели:
1. Да отразява работата на учениците в учебните часове по история и извън тях.
2. Да разпространява знание.
3. Да запали, разгори и поддържа любовния огън към историята у всеки.

вторник, 31 октомври 2017 г.

Преди 500 години Мартин Лутер поставя началото на Реформацията

Преди 500 години, на 31 октомври 1517, Мартин Лутер поставя началото на Реформацията - събитие, което променя из основи не само християнството, но и целия тогавашен свят.
Мартин Лутер е роден през 1483 в Айслебен в семейството на дребен предприемач. Родителите и учителите му бързо осъзнават, че си имат работа със свръхнадарено дете. През пролетта на 1501 година младият Лутер започва следване в университета в Ерфурт. Четири години по-късно придобива научната степен Магистър Артиум, след което продължава да следва правни науки.
И тогава се случва нещо, което променя не само неговия живот: на 5 юли 1505 Мартин Лутер попада в страшна буря, мълния го поваля на земята. Младежът е обладан от смъртния страх, че му предстои да се изправи неподготвен пред Всевишния. В неволята си той се обръща към Света Ана със следната клетва: "Ако ми помогнеш, ще стана монах!". И наистина: само 12 дни по-късно Мартин Лутер постъпва в Ордена на августинците-еремити в Ерфурт, където през 1507 година е ръкоположен за свещеник.
Именно в монашеския живот Лутер вижда шанс да изпълни Господното поръчение за съвършенство и така да си спечели Божията милост. Още в първите си дни в манастира Лутер изпъква като много изпълнителен монах, който съблюдава педантично всички правила: моли се по шест часа на ден, спазва строги пости, самобичува се и работи усърдно върху собственото си самоусъвършенстване.
През 1510 Лутер е изпратен в Рим, за да обсъди актуални дела на августинците-еремити. По това време папската курия изпитва сериозни финансови затруднения, които до голяма степен се дължат на големите разходи по изграждането на базиликата "Свети Петър". За да пооблекчи финансовите си проблеми, ръководството на църквата решава да въведе т.нар. продажба на индулгенции: опрощаване на минали и бъдещи грехове срещу пари. Тарифите са според доходите, а църквата дори твърди, че срещу съответно заплащане могат да бъдат опростени даже греховете на хора, които отдавна вече не са сред живите. Първоначално Мартин Лутер не вижда нищо лошо в тази практика. По-късно обаче отношението му се променя радикално.
Година и половина след престоя в Рим Мартин Лутер придобива докторска титла по теология и става професор в университета във Витенберг. Още към този момент бъдещият реформатор вече се ползва с уважението на своите колеги и началници.
В тези години Лутер продължава да търси милостивия Бог. Напредва с теологическите си изследвания и усилено изучава Библията, като се занимава най-вече с писмата на апостол Павел в Новия завет. В своето търсене на милостивия Господ, Лутер постепенно се концентрира върху две понятия: Божията справедливост и оправданието на грешника пред милостивия Бог.
Именно в този процес на задълбочени прозрения се заражда онова, което по-късно ще залегне в основата на реформаторската теология. Лутер е убеден, че Господ е не само справедлив и строг съдия, но и баща, който обича децата си и който им изпраща своя син, за да им помогне да победят греховете. Оттук той прави извода, че който вярва в Бог и неговия син Исус, той вече е праведен. Така Лутер намира отговор на въпроса, който го измъчва от години: как да издържи изпита, когато бъде изправен пред Божия съд.

Тезите на Лутер

В хода на своите теологически изследвания Мартин Лутер формулира четирите стълба на християнската вяра:
Първо: Светото писание. Важна е единствено Библията, а не решенията на Папата или на църковните събори.
Второ: Божията милост. Спасението идва само от Бог, благодарение на неговата милост, и не може да бъде повлияно от нашите действия. С това Лутер застава твърдо срещу практикуваната от църквата търговия с индулгенции.
Трето: Божият син. Смъртта на прикования към кръста Исус, изкупила вината на човеците, е мостът, който свързва хората с Бог.
И четвърто: Вярата в Бог. "Чрез вярата Христос става част от нас. Чрез вярата Христовата справедливост се превръща в наша справедливост, а всичко, което е негово, той самият дори, става наше", пише Мартин Лутер.
С тези свои прозрения Мартин Лутер променя радикално тогавашните представи за връзката между хората и техния Бог: според тезите на Лутер, човекът може да се обръща директно към своя създател и няма нужда от никакви посредници. Тоест - за да общуват с Бог, хората не се нуждаят нито от църквата, нито от свещениците, нито от светците. А това означава край на опекунството от страна на църквата, край на йерархиите пред Бог, край на папския авторитет, край на цялостния светоглед, определял живота на хората векове наред.
През октомври 1517 година Мартин Лутер решава да организира теологичен диспут по темата, която го вълнува особено силно: продажбата на индулгенции. Но след като никой не се отзовава на поканата му, Лутер окачва своите 95 тези на вратата на църквата във Витенберг. С това той не само предизвиква мощно земетресение в католическата църква, но и отприщва истинска вълна на обновление в целия обществен живот.

Материал от "Доиче веле"

понеделник, 10 юли 2017 г.

четвъртък, 1 юни 2017 г.

Писмо до Христо Ботев

Георги Марков
Драги Христо Ботев,

Дълго се колебаех дали да ти пиша това писмо в деня на стогодишнината от твоята смърт. Предполагам, че никому не е приятно, дори и на убитите герои, да им се припомня моментът на смъртта, толкова повече, ако смъртоносният куршум е дошъл отзад, от лагера на своите. С много по-голяма радост бих ти писал на твоята рождена дата, но тъй като на днешния ден ти ще получиш купища поздравителни телеграми, тържествени послания, дълги и важни речи, академични слова, планини от венци и твоето име ще кънти по радиостанции и високоговорители, аз се реших като малък контраст да ти напиша това писмо.
Всъщност много отдавна исках да ти пиша и да те питам за няколко неща. Вероятно ти не би ми отговорил или би забавил отговора си, докато се срещнем там, където всички неизбежно се срещат. Но не ти писах, защото не ти знаех адреса, както не го знам и сега - в рая ли си, или в ада. Прости ми, но доколкото те познавам, не мога да си представя, че ти сега се разхождаш между сладкопойните, облечени в бяло ангели, усмихваш се на красиви девици, пиеш райска роса, танцуваш по зелена морава и щастливо разговаряш с благочестивите светии за съвършенството на Бога и света. Много пo ми се вярва, че дори свети Петър да те е приел в рая, ти си избягал оттам в първия удобен момент, завладял си било стария "Радецки", било лодката на Данте и скришом си преминал небесния Дунав, който отделя светците от грешниците. Представям си даже как си скочил всред димящия пущинак на адското преддверие, как си прочел оня злокобен надпис "Вие, които прекрачихте този праг, надежда всяка тука оставете", и си се засмял. Аз така вярвам, че ти си се засмял на това предупреждение и може би си протегнал ръка и откъртил дъсчицата с надписа, защото ти никога не си могъл да търпиш такива евтини предизвикателства. Мисля, че ти си предпочел ада, защото там има каузи, докато в рая ги няма. Ти знаеш много добре, че ако стремежът на хората към рая може да бъде някакъв живот, самият рай - това си е чиста смърт. Отгоре на всичко в ада ти сигурно би намерил по-интересната част на човечеството. Старият грешник Бакунин, от когото ти толкова си се възхищавал, трябва да се е издигнал до ранг на помощник-дявол, приятелят ти Нечаев сигурно се пържи някъде в Деветия кръг, а другарят ти Стамболов, мушкан за милионен път с дяволския нож, би се опитал да ти обясни защо според него, ако ти не беше загинал във Врачанския балкан, само няколко години по-късно са щели така и така да те обесят.
И нека ти кажа, драги Христо Ботев, че аз вярвам на думите на Стефан Стамболов, въпреки че ти, може би, би ме погледнал с недоумение. Всеки твой поклонник би казал, че аз съм смахнат, защото от сто години насам всяка политическа партия, от най-дясна до най-лява, всяка фашистка или комунистическа организация, всяка власт - демократична или тоталитарна, всяка милиция или полиция те има за свое знаме, за свой герой, легенда, символ, светец. Ти си вероятно единственото име в цялата наша история, което обединява всички тях с едно желание - да те имат. Ти си нещо като магически камък, който всички духовни бедняци по нашата земя искат да притежават. Биха ти посочили помпозното величие, с което се почита денят на твоята смърт. О, как искам да видя лицето ти на този ден, как отгоре, някъде над облаците, гледаш това човешко наводнение към твоето лобно място, как добре организирани организации, войници, офицери, милиционери, ученици, пионери, комсомолци, партийци, духови музики, ракетни части, обикновени и централни комитети, генерали, поети, министри, писатели, разни деятели - с коли, камиони, автомобили, хеликоптери и пеша отиват да отдадат почит на легендата. Искам да видя как гледаш и слушаш зарята, церемонията за падналите, клетвите, че всички ще бъдат като тебе, гъгнещите речи на дебелите партийни ръководители, които произнасят празни дежурни фрази за свобода или смърт и те цитират и рецитират до посиняване...
Въпреки това, драги Христо Ботев, Стамболов е прав. Тези хора, техните бащи или техните деца щяха да те обесят, ако ти не бе имал щастието със спасителния куршум. И аз съм сигурен, че ти знаеше това много добре, ти го предчувстваше, ти го виждаше и точно като Исус Христос избра своята Голгота, за да спасиш народа си от греха. И точно като него от опасност ти се превърна в спасителна легенда. Ти сякаш отгатна какво те искаха от тебе и се съгласи с тях, твоите вероятни бъдещи убийци. Ти не им беше нужен. Беше им нужно името ти. Никой от тях никога не се е интересувал от тебе, малцина са се опитали да те разберат, дори професорските и академичните изследвания са посветени на легендата, а не на тебе.
Оттук нататък с твоето име в уста, боготворейки легендата, всички тия власти, и особено сегашната, щяха да унищожават всеки българин, който дръзнеше поне най-бледо да бъде като тебе. "Да живеем и се борим по ботевски" стана лозунг за изкореняване на всичко ботевско и за ликвидиране на всички горди и чисти чела, които биха се осмелили да бъдат като тебе.
(Днес) цели шайки от нищожества честват коленопреклонно Ботев (и дори наум не им минава да се опитат поне мъничко да бъдат като него).**
С твоята поезия на уста бяха смазани истински поети, с твоята свобода на уста беше наложено най-черно потисничество, с твоята независимост на уста България бе тласкана от една зависимост в друга, с твоя героизъм на уста бяха отречени истинските геройства, с твоя безкомпромисен характер на уста България бе овладяна от духовни мижитурки и нищожества...
С една дума, ти си славното знаме, под което вилнее позорът. Ти знаеше това. Беше ти пределно ясно. И ако си забравил, нека ти припомня твоята ЕЛЕГИЯ, където ти така пророчески видя какво ще последва:

Кажи ми, кажи, бедни народе,

кой те в таз робска люлка люлее?

Тоз ли, що спасителя прободе

на кръста нявга зверски в ребрата,

или тоз, що толкоз годин ти пее:

"Търпи и ще си спасиш душата"?!

Той ли ил някой негов наместник,

син на Лойола и брат на Юда,

предател верен и жив предвестник

на нови тегла за сиромаси,

нов кърджалия в нова полуда

кой продал брата, убил баща си?!



Това си писал ти самият. И не само си го писал, но си го и вярвал. И тук е моят първи въпрос, драги Христо Ботев!



НЕ СЕ ЛИ ЧУВСТВАШ ВИНОВЕН?



Не смяташ ли, че трябваше да се постараеш да останеш жив и да избягаш от куршума, който те чакаше над Враца? Не смяташ ли, че трябваше да откажеш да снабдиш синовете на Лойола и братята на Юда с толкова важната и толкова полезната легенда за Христо Ботев? И вместо това да им създадеш позорната грижа да те обесят те самите. Фактически да те обесят. И така името ти вместо швейцарска картичка на всеки режим да стане черен огромен камък, който да тежи върху всичките поколения и зловещо да им напомня за страшния позор и може би да спаси мнозина бъдещи Христо-Ботевци. Защото жестоката истина е, че запазвайки легендата за тебе, всяка година на втори юни ти биваш обесван. Твоята човешка същност, твоят характер, твоята истинска поезия, твоята революция, твоята силна любов и силна омраза увисват на въжето. Ако отоманската империя те честваше, ако гробът ти беше редом до този на Митхад Паша, кощунството със самия теб би било по-малко, отколкото сега, когато ти си знамето на казионщината, иконата на безскрупулността и пошлото интересчийство. Как наистина можа да допуснеш да те убият, когато следващите сто години така отчаяно се нуждаеха от тебе. Ти, който римуваше "патриоти" с "идиоти", ти който така страстно и силно извика:



На душа лежат спомени тежки,



злобна ги памет често повтаря,

в гърди ни любов, ни капка вяра

нито надежда от сън мъртвешки

да можеш свестен човек събуди!

Свестните у нас считат за луди...



Прости ми, нямам дързостта да те укорявам, нито смея да възразя срещу кои и да е от твоите принципи и идеали. Напротив, струва ми се, че с времето те разбирам по-дълбоко и по-страшно. Някои от твоите днешни последователи казват, че ти си толкова необикновен, изключителен, странен, чудноват българин, който не прилича на никой друг българин. Може би загатването е, че ти въобще не си българин, а нещо друго. И това също подчертава моята идея, че поколенията през изминалите сто години са противопоставили легендата за тебе на самия тебе. Защото нека още веднъж повторя: ТЕ, КОИТО СЕ КЛАНЯТ ПРЕД ТВОЯ ОРЕОЛ, НЕ БИХА ОСТАВИЛИ ЖИВ НИТО ЕДИН, КОЙТО МАЛКО ИМ НАПОМНЯ ЗА ТЕБЕ. И ето че куршумът, който прониза челото ти, продължава да свисти в своя злокобен полет вече сто години и да пронизва много други чела. Ти си чудесен и красив, когато казваш:



Подкрепи и мен ръката,



та кога въстане робът,

в редовете на борбата

да си найда и аз гробът!



Както сам знаеш, не е трудно "кога въстане робът", да си найдеш гроба. Защото, когато робите въстават, те си остават роби. Въстанието не ги прави свободни хора. Те са въстанали роби. Оттук нататък започва най-трудното, най-мъчителното и най-изпитателното - да превърнеш робите в свободни хора. И тук нуждата от живия Ботев винаги е била далеч по-голяма от легендата за мъртвия Ботев. Така идвам до втория ми въпрос:



НЕ СМЯТАШ ЛИ, ЧЕ КАРАВЕЛОВ БЕШЕ ПРАВ?



Не зная думите, които сте си казали, обидите, които сте си разменили, и чувството на горчивина, с което сте се разделили. Зная само, че Каравелов не е успял да те убеди, че свободата на един народ не се ражда от сражението между две чужди армии и дори от геройството на една легендарна чета, нито от прокламации и международни декларации. А е нещо неразривно свързано със съвършенството на човешкия дух, с възпитанието, просветата и духовния прогрес на един народ. Зная, че ти дръзко си написал "лозето не ще молитва, а мотика", че си забравил, че има различни мотики и че револверът съвсем не е най-добрата от тях.
Позволявам си да ти кажа, че времето доказа колко прав е бил Каравелов. Затова него не го честват. Дори са го забравили и пренебрегнали. Защото той не им достави полезната легенда, в която много..

*Есето е четено по Радио "Дойче Веле" на 2 юни 1976 г. Публикуваме го без последната страница, която не е запазена,

с разрешението на брата на Георги Марков - Никола.



** Цитат от писмото на Георги Марков до Димитър Бочев (1977 г.)

събота, 27 май 2017 г.

Твоят час: Руско-турска война (1877 - 1878)

Представителна изява  


Нелина Недялкова, 11 Б клас
Причини и дипломатическа подготовка за руско-турската война

Първата самостоятелна, макар и неуспешна изява на българското национално-освободително движение е Априлското въстание, което е потушено с голяма жестокост.  Още в края на април - началото на май 1876 г. кореспондентът на английския либерален вестник "Дейли нюз"- Макгахан, съобщава фактите за съдбата на българите, които предизвикват съчувствие у демократичната европейска общественост. По инициатива на руското правителство е създадена международна анкетна комисия за обследване на извършените престъпления. Активна роля в нея играят американският дипломат в Цариград Юджийн Скайлър и руският консул в Одрин княз Алексей Церетелев. Към тях се присъединява и Макгахан. Данните, които представят на обществеността допринасят за разгръщане на масово движение за солидарност с българите.
          Широката международна подкрепа в защита на българите изостря до краен предел Източната криза. По същото време във висшите политически кръгове на Турция настъпват сериозни сътресения. През май 1876 г. реформаторите начело с Мидхат паша организират преврат и свалят от престола Абдул Азис,чието име е свързано с погрома над Априлското въстание. Три месеца по-късно и новият султан - Мурад V, също е детрониран. В разгара на тези събития Сърбия и Черна гора обявяват война на Портата, която не се развива добре за тях. Русия изпраща ултиматум до Османската империя за прекратяване на военните действия срещу християните. 
       Същевременно настъпва раздвижване в международните отношения, като е установена връзка между австро-унгарските и руските политически кръгове. На 26.VI.1876 г. е проведена двустранна среща в Райхщад. Русия и Австро-Унгария се договарят да не допуснат създаването на голяма славянска държава на Балканския полуостров. Решено е при евентуална руско-турска война на Балканите, Австро-Унгария да запази неутралитет при условие,че военните действия няма да се разгръщат на широк фронт.

Междувременно, чрез своя посланик в Цариград, Русия започва широка кампания за мирно решаване на българския въпрос. В ход е подготовката на Цариградската посланическа конференция, която трябва да се произнесе по съдбата на България, Босна и Херцеговина и по възстановяването на мира между Турция, от една страна, и Сърбия и Черна гора, от друга. Предварителните заседания на делегатите от Русия, Англия, Франция, Австро-Унгария, Германия, Италия и Турция започват на 11.ХII.1876 г. Според изработения проект за реформи в Европейска Турция, одобрен от всички пълномощници на силите, България получава административна автономия в естествените си граници, обхващащи Мизия, Тракия и Македония. Те съвпадат в общи линии с териториалния обхват на Българската екзархия, съгласно султанския ферман от 1870 г. По настояване на Австро-Унгарския представител българската автономна област се разделя на две части - Източна, с център Търново и Западна, с център София. Главният управител на всяка от двете области щял да бъде християнин назначаван от султана, но със съгласието на силите - гаранти. Проектира се изработване на правилник за организиране на православието, прокламира се свобода на вероизповеданието и изборни права, религиозна и образователна автономия. Този план, изработен и подписан от представителите на всички велики е връчен на Високата порта на 21.ХII.1876 г. Предложението, обаче, е отхвърлено от Османската империя.

 Свикването на международна конференция намира своя естествен и най-силен поддръжник в лицето на българския народ. Въпреки жертвите и ужаса, мъката и страданието революционният подем в България и вън от нея е голям. Създават се Българско човеколюбиво настоятелство (БЧН), Българско централно благотворително общество (БЦБО),  хиляди българи воюват на страната на Сърбия в сръбско-турската война, българска делегация обикаля Европа и се среща с представители на правителствата на великите държави и с бележити общественици на Европа. 

На 31. 03. 1877 г. е подписан Лондонският протокол. Той е последното дипломатическо усилие на великите сили да бъде заставен Цариград да изпълни волята им чрез проекта за реформи. Отказът на Високата порта и този път да предприеме мерки по препоръка на великите сили - гаранти е вече подтик към война, предизвикателство от страна на Турция, у която се е изградило убеждението, че Русия не ще предприеме военна кампания, за която самата Турция е започнала вече осъществяването на конкретни мерки. Времето между Цариградската конференция и Лондонския протокол (декември 1876 - март-април 1877 г.) е време на дипломатически опити за мирно решаване на проблемите на балканските страни, от една страна, и от друга - време на дипломатически съглашения и уговорки, на дипломатическа подготовка на очертаващата се военна кампания от страна на Русия. За разлика от войните на Русия с Турция от втората половина на XVIII век до първата половина на XIX век , сега пряката й цел - политическа и военна - се нуждае от конкретно обезпечаване чрез предварителни договорености със заинтересованите велики сили и съседните държави. Осъществяването на успешна военна кампания засягало преди всичко интересите на Англия, Австро-Унгария и Германия, които гарантирали на Русия неучастието си във войната при договорката, че ще бъде свикан международен конгрес за решаване на Голямата Източна криза. 

Ванеса Велкова, 11 Б клас

Начало и развой на руско-турската война


На 24 април 1877 г., с издаден в Кишинев Манифест на император Александър II, Русия обявява война на Османската империя. Във войната се включват Румъния, Сърбия и също така и Черна гора. В състава на въоръжените сили на Русия има и финландска част. Военните действия са водени на два фронта – Кавказки и Дунавски. В Дунавската армия участва и Българското опълчение, нараснало от 6 на 12 дружини с около 10 хил. души със Самарското знаме и под командването на ген. Столетов.
          На 27.06.1877 г. руската армия форсира успешно Дунава при Свищов и се разделя на три отряда – Източен, под командването на княз Александър Александрович, от около 70 хил. души – насочени срещу укрепения четириъгълник Русе, Силистра, Шумен и Варна; Западен отряд от около 35 хил. души, под командването на ген. Криденер, тръгва към Видинската крепост (Баба Вида), и преден отряд с численост 12 хил. души, начело с ген. Гурко – за Търново, Балкана, Пловдив и Одрин. Тук е и Българското опълчение.
              В хода на войната се очертават три етапа: Първият – от форсирането на р. Дунав до края на м. юли 1877 г. Вторият – от боевете при Стара Загора до падането на Плевен. През този период се провеждат най-мащабните операции, които решават изхода на войната. Третият етап е от превземането на Плевен на 11.12.1877 г. до подписване на Одринското примирие – 31.01.1878 г.
          През първия етап забележителни събития са освобождаването на старата столица Търново на 07.07.1877 г., овладяването на Шипченския проход и боевете за Стара Загора. Ключов момент са боевете на връх Шипка, пазен от 6500 души руси и български опълченци. Проявявайки невиждан героизъм и саможертва, на 21, 22 и 23 август 1877 г. защитниците успяват да спрат и отблъснат атаките на 30-хилядната турска армия. В най-критичния момент идва помощ от ген. Радецки.
            На 11.12.1877 г. Осман паша в Плевен капитулира и се предава. На 04. 01. 1878 г. е освободена София, на 15.01.1878 г. – Пловдив., на 20.01.1878 г. – Одрин.
           Турското правителство иска примирие, подписано на 31.01.1878 г. в Одрин. Един месец по-късно, на 03 март 1878 г. е подписан и Санстефанският прелиминарен договор, който фактически слага край на войната. Османската империя приема българско княжество с граници, включващи етническите територии на българската нация. Но Великите сили налагат свикването на международен конгрес. 


Ивана Димитрова, 11 Б клас
Резултати от руско-турската война

Руско-турската война от 1877–1878 г. е едно от най-важните политически и военни събития през втората половина на XIX в. в цяла Югоизточна Европа. Значимостта й се определя от политическите и военните резултати след победата на руската армия във войната. Загубила около две трети от европейските си владения, Османската империя значително отслабва. Утвърдена е независимостта на Румъния, Сърбия и Черна гора, които наред с това получават и териториални придобивки. България е освободена. По силата на Санстефанския договор Османската империя загубва две трети от европейските си владения. За нея последиците са около 130 000 убити бойци и 1500 оръдия, в плен са взети 42 паши, 460 офицери и над 150 знамена. Руската армия загубва (убити и ранени) близо 100 000 души.
          Освободените български земи създават Княжество България, което обхваща площ от близо 160 000 кв.км и с население над 4 500 000 души. Със създаването на Санстефанска България се прави значителна крачка към решаването на българския национален въпрос. Но силна България под влияние на Русия плаши западноевропейските сили, поради което на свикания през юли 1878 г. Берлински конгрес е подписан нов договор. Станалият известен под името Берлински договор разпокъсва България на няколко части – Северна България със Софийска област образува самостоятелно трибутарно Княжество България. Южна България се обособява като самостоятелна провинция под името Източна Румелия, зависима от султана, а земите на Беломорска и Източна Тракия (т.нар. Одринска Тракия) и на Македония се връщат под турско владичество. Северна Добруджа е предадена на Румъния, а Поморавието с Ниш и Пирот – на Сърбия. Затова и българският народ посреща с гняв и възмущение Берлинския договор и повежда решителна борба срещу неговите несправедливи клаузи. 
         Но колкото и несправедлив да е Берлинският договор, чрез него е възкресена българската държава. 


Десислава Милева, 11 Г клас
Българското опълчение през руско-турската война 

Като най-значителна проява на националноосвободителното движение след Априлското въстание си остава формирането на Българското опълчение. Ген.-майор Н. Г. Столетов е натоварен  „да организира няколко български дружини, които биха послужили като ядро на по-нататъшното развитие на Българското опълчение".  До 2 (14) април 1877 г., когато началникът на руския Полеви щаб заповядва на ген.-майор Н. Г. Столетов незабавно да пристъпи към формиране на българска войска, бъдещите опълченци се издържат със средствата на славянските комитети, Българското человеколюбиво настоятелство (БЧН), Българското централно благотворително общество (БЦБО), дарения на българските емигрантски общини и по-заможни българи. Под ръководството на офицери от руската армия (в това число и българи) край Кишинев закипява трескава подготовка. Опълченците получават оръжие и униформено облекло, закупени със средствата на славянските комитети. Първоначално Опълчението, състоящо се от 6 дружини (3 бригади), е наречено Пеши конвой, или Почетен конвой на главнокомандващия, и от 17 (29) април с.г. със специална заповед е назовано Българско опълчение и под това име действа до края на войната. Истинска изненада сред командния състав предизвикват техните успехи при военното обучение. Оказва се, че повечето сред тях са се явявали не един път с оръжие в ръка пред лицето на неприятеля. Бивши участници в четите на Филип Тотю, Панайот Хитов и Христо Ботев, герои от Априлското въстание и Сръбско-турската война, за кратко време те усвояват много от правилата на тогавашната военна наука. И когато на 12 (24) април 1877 г., в деня на обявяването на дългоочакваната от българския народ Руско-турска война, е проведен военен парад, сред дефилиращите руски войски маршируват и напетите дружини на Опълчението. От устата на самия Александър II те чуват онези дълго жадувани слова, които цял един народ очаква столетия наред — война за освобождението на братята отвъд р. Дунав.
         На 6 (18) май 1877 г. пратеници от гр. Самара поднасят на дружините безценен дар — Самарското знаме. На знамето са поставени образите на двамата славянски просветителите св. св. Кирил и Методий и иконата на Богородица, рисувани от петербургския художник Николай Симаков.
         На 22 юни 1877 г. заедно с Предния отряд Българското опълчение пресича р. Дунав при Свищов. Участва в освобождаването на Търново на 25 юни. След преминаването на Стара планина, през юли Опълчението води боеве при Казанлък, Нова и Стара Загора. През август е включено в състава на Шипченския отряд, като в средата на месеца води най- значимите боеве във войната – защитата на Шипченския проход, заедно с Брянския и Орловския руски полкове. След Шипченската епопея участва в боевете на линията Шипка – Шейново под командването на ген. Радецки. 
         След руско-турската война Българското опълчение е трансформирано под името Българска земска войска и участва във формирането на българската армия. 

Александра Гончарова, 11 Б клас