135 години от освобождението на България

В края на 70-те години на XIX век, в контекста на всеобщата криза в Османската империя и разгара на Голямата Източна криза (1875 – 1878), се създават обективни предпоставки за промяна на политическата карта на Балканския полуостров, една от чиито прояви е създаването на българска държава.
 .

В историческата наука се приема, че „началото на края” на Османската империя е положено от султан Махмуд II (1808 – 1839), който извършва икономически реформи (премахва феодалната тимарска система), насочващи стопанството на империята по пътя на модерното пазарно либерано развитие. Тази политика е продължена и при неговите наследници Абдул Меджид І (1839 – 1861) и Абдул Азис (1861 – 1876). Техните реформи поставят началото на т.нар. епоха „Танзимат” (реорганизация). Водещо в стопанската политика на тези султани е привличането на чужди капитали, в резултат на което Османската империя изпада в дълбока икономическа и политическа зависимост от чужди държави. Катастрофално нараства размерът на държавния дълг, като външните заеми са използвани за грандиозно строителство на дворци и административни сгради, за нуждите на нарасналата  бюрократична машина, изграждането на модерен военноморски флот и укрепването на армията. В навечерието на руско–турската освободителна война османският външен дълг надхвърля 5 млрд. франка. В резултат на това основният сектор на икономиката на империята – селското стопанство, търпи пълен упадък. На места в провинциите в процеса на преминаването на земята в частна собственост османски административни лица извършват насилие над християнското население, изземвайки земите му и предизвиквайки локални въстания, потушени с много кръв (въстанията в западните български земи през 30-те и 40-те години). В края на 1875 г. Османската империя обвява частична финансова криза, което, от своя страна, предизвиква и политическа криза. Само за периода 1871-1873 са сменени около десет велики везири (първи министри). Нараства влиянието на т. нар. „нови османи” - либерална партия, която се бори за премахване на абсолютизма и въвеждане на конституционна монархия, като вариант за запазване на целостта на империята.
.

През 1875 г. е увеличен размерът на феодалния десятък, което води до засилване на недоволството сред християнското население, изнасящо на плещите си финансовата криза в империята. Когато османските бирници (събирачи на данъци) през лятото на същата година се опитват за втори път за няколко дни да съберат данъците в района на Херцеговина, избухва спонтанно въстание, което обхваща целия регион до Босна. За да избегнат предполагаемите кланета, старци, жени и деца бягат в Черна гора, Сърбия и австрийски гранични райони, откъдето материално подпомагат въстаниците.  Помощ получават и от другите славянски народи. В координация с Херцеговинското въстание през септември 1875 г. избухва Старозагорското въстание в България, което е неуспешно. През пролетта на 1876 г. избухва по-добре подготвеното Априлско въстание, което е потушено с много голямо кръвопролитие. „Българските ужаси” изострят до крайна степен Източния въпрос. В защита на българите се разгръща мощно гражданско движение във Франция, Русия, Англия, Австро-Унгария, Италия, Германия, Чехия, Румъния, Сърбия, Гърция и други страни. Българската кауза получава подкрепа от видни учени, писатели, журналисти и общественици като Дженюъриъс Макгахан, Уилям Гладстон, Джузепе Гарибалди, Ф. М. Достоевски, И. С. Тургенев и мнозина други. Във френския парламент Виктор Юго казва: „Настанал е момент да се издигне глас против зверствата. Целият свят се е възмутил и възнегодувал от тях. Има минути, когато човешката съвест взема думата и заповядва да я слушат. Трябва да се тури край на империите, които убиват.”

При така създалата се обстановка Сърбия и Черна гора са убедени, че ако обявят война на Османската империя, Руси ще ги подкрепи. На 30 юни 1876 г. сръбският княз Милан от името на Сърбия и Черна гора обявява война на империята, която завършва неуспешно.

До зверските кланета на българите великите сили правят всичко възможно да тушират напрежението на Балканите и да запазят целостта на Османската империя. Международният отзвук след Априлското въстание обаче поставя на дневен ред въпроса за намиране на решение на създалата се Източна криза.

Австро-Унгария е империя, в чиито граници живеят милиони славяни, поради което принципно е против освободителното движение на славянските народи на Балканите и образуването на големи славянски държави в региона, които да станат обединителен център на славянството. В противен случай Хабсбургската империя настоява за присъединяване на Босна и Херцеговина в контекста на антисръбската й политика. Също така Австрия води тайна, подмолна политика на сближение с Англия, поради доминиращата роля на Берлин в Съюза на тримата императори (Германия, Австрия, Русия).
.

Германското правителство на Ото фон Бисмарк инициира избухването на руско-турската война през 1877 г. Целта на германската политика е да насочи погледа на Русия към Балканите и Закавказието, за да не допусне руско-френско сближение. Бисмарк дирижира сближението на Австрия и Русия по въпроса за война срещу Османската империя, гарантирайки австрийското присъединяване на Босна и Херцеговина срещу присъединяването на Бесарабия към Руската империя. Германският канцлер смята, че Великобритания би одобрила такова споразумение при условие, че й бъде гарантирано присъединяването на Египет. Така Франция – традиционен германски външнополитически неприятел, който след поражението през 1871 г. се подготвя за война с Германия, би изпаднала в политическа изолация.

След продължително обсъждане руското правителство взима решение да окаже помощ на въстаналите балкански народи. В Източната криза империята вижда възможност да излезе от международната изолация, резултат от Кримската война (1853 – 1854), и да възстанови авторитета си сред славянските православни народи. Още повече, че другите велики сили, преследващи своите интереси, всъщност създават благоприятни възможности за война с османците, без по никакъв начин да я застрашават. Цената на руското владеене на Проливите включва австрийското владеене на Босна и Херцеговина, не подкрепа на френските аспирации към германските по това време Елзас и Лотарингия, английското владеене на Египет и остров Кипър.

На 26 юни 1876 г. е подписано Райхщатското споразумение между Русия и Австрия относно подготовката и воденето на руско-турска война, тоест такова официално не е подписано, а е само споразумение, защото великите сили правят последен опит да решат мирно кризата на Цариградската конференция през декември 1876 г. с даването на автономия на българските земи в границите на две области. Предложението е отхвърлено от Османската империя със съдействието на английската дипломация, в резултат на което Райхщатското споразумение е материализирано вече с подписването на конвенция между Русия и Австро-Унгария (3 януари 1877 г. – Будапещенска конвенция) във връзка с бъдещата война – австрийски неутралитет в замяна на окупация на Босна и Херцеговина. Лондонският протокол от 19 март 1877 г., с който великите сили неуспешно настояват Високата порта да изпълни решенията на Цариградската конференция, е последен опит да се избегне войната, отхвърлен от Османската империя. През април 1877 г. е подписано споразумение между Русия и Румъния, което разрешава преминаването на руски войски през румънска територия в замяна на което, както и поради румънското военно участие във войната, Кралство Румъния ще получи след нейния край Северна Добруджа. Междувременно в османската държава е извършен преврат, като новата власт обявява обнародването на конституция, в която са защитени гражданските права и свободи на всички народи в границите на империята. При наличието на такива, Високата порта отхвърля предложенията на великите сили за даване на свобода на българския народ. При тези обстоятелства, войната остава единственото средство за решаване на българския въпрос.  На 22 април 1877 г. канцлерът Александър Горчаков съобщава на руските дипломатически служби в чужбина, че за да защити християните на Изток и за да запази достойнството на Русия пред Европа, императорът е принуден да обяви война на Турция. Два дни след това, на 24 април 1877 г., в Кишинев Александър II подписва манифест за обявяване на войната.
.

При избухването на войната османската и руската армия на Балканския фронт като численост са почти равни (280 000 османци срещу 276 000 руснаци). Главният щаб на руската Дунавската армия се установява в Кишинев, където пристигат много доброволци българи. Със съгласието на руското командване, тези доброволци формират Представителен пеши конвой на главнокомандващия, който по-късно се преименува в Българско опълчение под ръководството на генерал-майор Николай Столетов. Обучението на Опълчението се извършва от руски офицери и българи на руска военна служба. Ентусиазмът е толкова висок, че въпреки краткото време, с което разполагат за обучение, опълченците показват отлични бойни качества, а в хода на войната участват в ключови сражения.
.

Руският план на войната е изработен от ген. Обручев. Негова основна цел е освобождаването на България чрез общо, мощно настъпление в направление Свищов, Търново, Габрово, Стара Загора, Одрин и Цариград. Настъплението според плана е осигурено от две страни – откъм четириъгълника Силистра, Русе, Шумен и Варна, и откъм Плевен. За главнокомандващ на Дунавската армия е определен княз Николай Николаевич.

При избухването на войната османското правителство няма цялостно разработен план. Най-общо се предвижда турската армия да отбранява р.Дунав, а ако не удържи руснаците тук, да се оттегли към Стара планина, накъдето ще бъдат насочени резерви и ще бъде предприето контранастъпление за отхвърляне на руските войски на румънска територия.  

На 22/23 юни 1877 г., според разработения план, Долнодунавският отряд на ген. Цимерман  форсира р. Дунав демонстративно при Галац и Браила и отвлича вниманието на турските сили, които са в укрепения четириъгълник Варна – Силистра – Русе – Шумен. Истинското форсиране на реката започва на 26 юни в района на Свищов, като най-напред преминава 14-а пехотна дивизия на ген. Драгомиров.  На 27 юни е освободен първият български град – Свищов.

След преминаването на р. Дунав се създават три отряда – Преден, Западен и Източен. Предният отряд (12 000 души) под командването на генерал-лейтенант Йосиф Гурко, в който е включено и Българското опълчение, получава задача да настъпи на юг към Търново, Габрово и Шипка. Западният отряд (35 000 души) под командването на генерал-лейтенант Николай Криденер настъпва към Никопол и Плевен, а Източният (75 000 души) под командването на княз Александър Александрович настъпва към Русе със задача да задържа противника в района на четириъгълника.

През първия етап на войната най-успешно се развиват действията на Източния отряд. Към 21 юли 1877 г. руските войски се укрепват по течението на р. Лом, като блокират в четириъгълника Силистра – Русе – Шумен – Варна значителни османски части начело с Мехмед Али паша, след което спират своето настъпление.

През първия етап на войната Предният отряд на ген. Гурко с бързо придвижване превзема Търново на 7 юли, прехвърля се през Хаинкьойския проход и превзема Казанлък и с. Шипка. Скоро след това са освободени с участието на Българското опълчение Стара и Нова Загора. Победният ход на руските войски предизвиква страх у османското командване, което прехвърля от Албания в Дедеагач армията на Сюлейман паша  и я насочва към Стара Загора. Тук в края на юли и началото на август 1877 г. се водят тежки сражения. Войските на Предния отряд са принудени да се оттеглят към старопланинските проходи, като османците опожаряват до основи Стара Загора. Подпалени са и други села и градове в Тракия.  Боевете при Стара Загора са „бойното кръщение” на Българското опълчение.
.

Едновременно с бойните действия на Предния отряд такива води и Западния отряд. Под командването на ген. Криденер е освободен Никопол, след което войските се насочват към Плевенската крепост, защитавана от силите на Осман паша. Първата атака е извършена на 20 юли, но завършва без успех, като загубите на руските войски само при тази атака възлизат на 7 000 души убити и ранени. Втората и третата атака са извършени на 30 юли и 11 септември, като дадените от руска страна жертви достигат почти 30 000 души. При създалите се обстоятелства, руснаците са принудени да се оттеглят.
.

Неуспехът на военните действия при Плевен се отразява върху целия ход на войната. Съществува опастност многобройните сили на Сюлейман паша да преминат Стара планина и да се съединят с войските на Осман паша при Плевен и с войските на Мехмед Али паша в Добруджа. Опит за решаване на създалата се ситуация е прегрупирането на руските военни сили. Предният отряд на ген. Гурко е разформирован. От него е отделен като самостоятелен Шипченски отряд начело с ген. Столетов, който включва Българското опълчение и части от Орловския и Брянския полк. Задачата на Шипченския отряд е да спре придвижването на армията на Сюлейман паша на север от Стара планина, за да не се съедини с османските войски в Плевен и Добруджа.  Изградени са отбранителни позиции на трите върха Орлово гнездо, Св. Никола и Шипка, като отбранителната позиция на връх Шипка е определена като главна. 

Настъплението на Сюлеймановите войски започва на 18 август. Османската армия наброява над 37 000 души, от които 27 000 се насочват към връх Шипка. Боевете започват на 21 август на Орлово гнездо, като първият щурм завършва неуспешно за османците. Настъплението е подновено на 23 август. Боевете са изключително ожесточени. Османски части под командването на Вейсел паша успяват да обкръжат бойците откъм Габрово, с което ги лишават от всякакъв път за отстъпление. Преминава се към кръгова отбрана. На Шипка остават шепа християнски защитници. Към края на деня идва помощ откъм Габрово, което окуражава защитниците на Шипка и под новото командване на ген. Радецки противникът е отблъснат. Сюлейман паша губи битката за Шипченския проход.

След неуспешната трета атака над Плевен на 11 септември 1877 г., руското командване назначава ген. Тотлебен, инженер и специалист по провеждане на блокади, за командващ на Западния отряд. На крепостта е наложена пълна блокада, като на 9 декември Осман паша прави последен опит да разкъса руския обръч. След тежки боеве на 10 декември 1877 г. раненият Осман паша се предава заедно със 128 щабни и около 2 000 младши офицери, 40 000 войници и 77 оръдия.

С падането на Плевен започва вторият етап на руско-турска война, при който руската Дунавска армия преминава в настъпление. Създаден е сборен Западен отряд под командването на ген. Гурко, който преминава успешно Арабаконашкия проход и на 4 януари 1878 г. освобождава София. Настъплението продължава на юг, като са освободени големите градове Пазарджик и Пловдив. Междувременно Троянският отряд на ген. Карцов преминава при тежки зимни условия Троянския проход и се слива с отряда на ген. Гурко. Успешно преминават Тревненския и Хаинкьойския проход отрядите на ген. Святополк-Мирски и ген. Скобелев, към който са зачислени и българските опълченци. Заедно с Шипченския отряд начело с ген. Радецки тези отряди водят епични боеве на 8 и 9 януари 1878 г. с войските на Вейсел паша, изтеглили се под Шипченския проход на линията Шипка – Шейново. Вейсел паша се предава с около 28 000 души войска.

В началото на февруари обединените руски сили стигат до Дедеагач (Александруполис), като преди това Османската империя настоява за сключване на примирие. То е сключено в Одрин на 31 януари, като на 3 март 1878 г. в истанбулското предградие Сан Стефано е подписан прелиминарният (предварителен) договор, с който завършва руско-турската освободителна за Балканите и България война.

По време на войната българският народ се включва масово в нея в помощ на руските войски. Освен Българското опълчение като военна единица в руската армия, хиляди българи действат като разузнавачи, доброволци и помагачи, за да воюват за освобождението си. Руското разузнаване, представено от ген. Новоселски, полк. Паренсов, полк. Бобриков и други, организират мащабна разузнавателна мрежа от българи в земите ни. С разузнаваческа дейност се занимават хора, като Тома Кърджиев, Стефан Стамболов, Христо Стоянов, Тодор Велков, Петко Славейков, архим. Макарий и други. Едновременно с това са формирани стотици чети, които покриват територията на България и действат в тила на турските сили. Такива чети създават Панайот Хитов, Филип Тотю, Дядо Желю, Ильо Марков, Христо Иванов – Големия, кап. Петко Войвода и други. Българите оказват съдействие на руснаците при преминаването на старопланинските проходи и ги снабдяват с храна и провизии. В създадените болници и лазарети доброволно се трудят хиляди български жени, фелдшери и лекари. През най-тежките месеци на войната градове като Свищов, Търново, Габрово, Казанлък, Орхание (Ботевград), София, Пловдив и други са превърнати в истински болници, които приютяват хиляди ранени руски войници и български опълченци. В този смисъл, участието на българите както в бойните действия, така и като помощници на руските войски се явява естествено продължение на национолноосвободителните им борби от Възраждането.
.

Санстефанският договор създава автономно Българско Княжество със собствено правителство и народна милиция. В неговите граници са включени Северна България, без Северна Добруджа, която преминава към Румъния, цяла Тракия, без Гюмюрджинско и Одринско, оставащи в Турция, и цяла Македония, без Солунската област и Халкидическия полуостров. Площта на Княжеството е близо 160 000 кв.км и е с население над 4 500 000 души. Основният закон на страната – Органически устав, трябва да бъде избран от българско Учредително събрание. Предвижда се изборът на княз да бъде потвърден от турското правителство и направен със съгласието на великите сили. Също така се предвижда в продължение на две години в страната да има Временно руско управление, което да съдейства за изграждане на органите на управление  и институциите тук. Органическият устав трябва да защити интересите и правата на националните малцинстава от турски, гръцки и влашки произход.
.

Санстефанският договор, с малки изключения, обединява българската нация в общи политически граници и се превръща в символ на българската мечта за национално обединение през следващите десетилетия.  

Англия и Австро-Унгария се обявяват против Санстефанска България, в чието лице виждат здрава основа на руското влияние на Балканите. Подобно е и отношението на Германия, чийто канцлер Бисмарк се заема със задачата да подготви международен конгрес, на който великите сили да обсъдят и вземат решения относно съдбата на освободените балкански територии. Русия не е в състояние да се противопостави на другите държави, поради всеобщото изтощение от водената война, а и тя има поети договорености с тях при нейната подготовка – договорът да бъде изработен на конгресен форум с общото участие на великите сили. При тези обстоятелства, на 13 юни 1878 година започва Берлинският конгрес. Един месец по-късно, на 13 юли, е подписан и влиза в сила Берлинският договор. Той разделя българските земи на пет части. Северна България и Софийската котловина съставят трибутарно, васално на Османската империя Княжество България с християнско правителство и своя войска. Предвижда се изработването на конституция на Княжеството да бъде направено от Учредително събрание, като тя трябва да гарантира гражданските права и свободи на населението на страната независимо от етническата и религиозната му принадлежност. Изборът на княз трябва да получи одобрението на султана и великите сили. Срокът за пребиваване на руски войски и на Временно руско управление е намален до девет месеца,  докато се изработи и приеме основният закон на страната. Княжеството се задължава да плаща годишен данък (трибут) на Османската империя.

Берлинският договор обособява и автономна провинция Източна Румелия, обхващаща Горнотракийската низина с административен център Пловдив. Областта се управлява от генерал-губернатор, християнин, назначаван от султана. Предвижда се действието на Органически устав като основен закон на областта, който трябва да бъде изработен и одобрен от великите сили и от султана. В областта се създава местна жандармерия и милиция, чиято задача е да пазят вътрешния ред.Одринска и Беломорска Тракия и Македония остават под абсолютната власт на султана, като се предвижда там да се проведат реформи, гарантиращи гражданските права на населението.

Северна Добруджа е предадена на Румъния заради участието й в освободителната война, както и поради предварителната договореност с Русия за размяна на територии. Поморавието с Ниш и Пирот  е дадено на обявеното с договора независимо Кралство Сърбия, което успява да окупира тези земи в хода на войната, в която се включва с военни сили.

Берлинският договор е несправедлив при решаването на българския въпрос - жестоко разкъсва българската нация. Договорът става причина за зараждането на българския национален въпрос, чиято същност се изразява в борбата на българския народ за национално обединение. Той създава на Балканския полуостров малки държави, които в перспектива ще враждуват помежду си за територии. Непрекъснатите конфликти тук до Втората световна война ще станат повод политиците на времето да нарекат полуострова военен погреб.

Руско-турската война от 1877 – 1878 година води до отхвърлянето на османската власт върху значителни български територии и в този смисъл има освободителен характер. Българският народ участва под различни форми в нея, с което изразява желанието си за свобода и съдейства за нейното постигане. Подписаният на 3 март 1878 година Санстефански договор е израз на националния идеал на българите, тъй като в тяхната държава са включени етнически и исторически заложените й територии на Мизия, Тракия и Македония. Берлинският конгрес, обаче, разпокъсва тези територии, с което разпокъсва и българската нация. Така пред младото Българско Княжество са поставени предизвикателства, чието решение би довело до утвърждаването му като държава.

Защо княз Борис е един от великите българи

Ани Ангова, уч. от V Б клас,

Преподавател: Мария Николова

Учебна 2012/2013 година 

Княз Борис е един от великите българи, защото чрез покръстването на българския народ и разпространението на славянския език успява да запази и укрепи самостоятелната българска държава.

Княз Борис осъзнал, че чрез приемането на християнството ще сплоти славяните и прабългарите, като ги превърне в един народ - българи, и ще приобщи страната към другите европейски християнски държави. Той също осигурил траен мир за България в периода на управлението си, като приел християнството от Византия – традиционният ни враг на Балканите.

Княз Борис приел с радост учениците на Кирил и Методий, като те разпространили славянския език и писменост в цялата държава. Откривали се славянски училища, преписвали се създадените от солунските братя славянски книги и се пишели нови, подготвяли се български свещеници, учители и книжовници, в храмовете се служело на славянски език, който се разпространил между хората. По този начин княз Борис успял да превъзмогне духовната и културна зависимост на България от Византия.

Делата, които княз Борис е извършил за запазването и укрепването на самостоятелната българска държава го правят велик българин.

 Катрин Цекова, уч. от V Б клас 

Преподавател: Мария Николова

Учебна 2012/2013 година

В българската история княз Борис остава като един от най-мъдрите владетели. Той не се е отличавал с пълководческа дарба, не е бил завоевател и не е оставил територията на България по-обширна, отколкото я е получил от предшественика си хан Пресиян.

Княз Борис покръстил българите, което спомогнало за премахване на различията между славяни и прабългари и създало условия за изграждане на еднакви традиции и обичаи. С новата религия князът приобщил България към семейството на християнските европейски държави и към европейската култура, пречка за което било езичеството. Създал самостоятелна българска църква. Това са събития с важно значение за развитието на България.

Княз Борис приел с радост учениците на Кирил и Методий – Климент, Наум и Ангеларий, които развили широка просветна дейност. За кратко време Климент обучил над 3 500 ученици. Заедно с Наум успели да създадат образовани хора, които да могат да четат и пишат на славянски език, да преподават и създават култура. Заменяйки меча със силата на словото, княз Борис проправил пътя на България към по-нататъшен културен и политически възход, който достигнал своя връх при управлението на сина му Симеон.

Приносът на княз Борис дава основание на българската православна църква да го провъзгласи за светец, чиято памет се чества в деня на неговата смърт – 2 май 907 година.

Ивана Стоева, уч. от V Б клас

Преподавател: Мария Николова

Учебна 2012/2013 година

Наред с имената на Ботев и Левски, велики българи от нашата история, можем да сложим  и името на княз Борис. Един човек може да бъде наречен велик, когато животът му е достоен и делата му са в полза на всеобщото благо.

Княз Борис е владетелят от Средновековието, който покръства българския народ през 864 г. В средата на IX в.  България е голяма и  силна  държава, но  все още без единна религия. Това създава  пречки между българи и  славяни. Преценявайки международната обстановка и вътрешнодържавния живот, като далновиден владетел и политик, Борис повежда народа си по път, който  би могъл да  му донесе само полза. Новата религия заличава  различията между етническите групи, превръща ги  в един   народ – българи, донася  вътрешна  стабилност и международен  авторитет на  държавата  ни. Разумът и смелостта, които  княз Борис  проявява, чрез приемането на християнството показват, че той е един добър  владетел и  достоен  българин.