Легенди за българските планини

ВИТОША И ЛЮЛИН

         В едно от околните витошки села имало яко и красиво момиче – Вита се казвало. Тя била най-голямото дете на родителите си и помагала в отглеждането на овцете – главен поминък на тукашните хора. Пасла стадото из околните ливади и често се изкачвала на “Големото било”, за да се нагледа надлъж и шир. Очите й съзирали в далечината река Искър, която като сребърен пояс пресича софийското плодородно поле и се губи в диплите на Балкана. Когато очите се насищали на красивата гледка и безкрайния простор, Вита запявала. Гласът й бил силен и ясен, та се чувал през девет села.
А на “Дългото било” пасъл стадото си друг овчар – Люлин се наричал. Тих и смирен момък бил Люлин, умеел да свири на гъдулка. И когато чувал мощния глас на Вита, пригласял тихо с гъдулката си. Когато девойката мълчала, той се провиквал, искал да чуе гласа й:
- Витооо!
- Щооо! – отговаряла Вита и ехото на двете провиквания се събирало и носело заедно, което достигало до хората като – Витошоо!
По песен и свирка двамата млади се залюбили -отдалеч, без да се срещнат и да се погледнат очи в очи, без да разменят блага дума. Но и двамата изгаряли от желание да бъдат заедно. Нямало кому да оставят стадата си, та да се срещнат и изприкажат. Било определено землището на едното и на другото село, затова стадата пасли в своя мера и било запретено да се нагазва в чужд синур. Годините изтичали като река, децата растели и възмъжавали. Пораснала и Вита мома и стигнала за женитба. Искали я ергени от съседните села, но тя връщала стройниците – Люлин обичала, за него искала да се ожени, но срам я било да признае на майка си. А нямала вярна дружка или по-стара сестра, пред която да разкрие сърцето си. И Люлин обикнал Вита, и той искал да се ожени за нея, но не смеел зъб да обели пред родителите си. Страхувал се, че няма да харесат Вита – такава мъжкарана, дето знае само овците, не би била по волята на кротката и уредна Люлинова майка. А се вървели стройници бедни и богати, красиви и грозни, от близки и далечни села, но Вита връщала всички. Един ден дошел вестоносец от далечно село – най-личният момък, най-добрият майстор зидар пращал стройници за Вита. Всяка година майсторите напускали родното си село и по девет месеца ходели по различни краища да строят къщи, та им трябвало яка и силна жена, която да върти сама дома, докато се върнат гурбетчиите. Овчарката имала такава слава, тъкмо за тяхното момче невеста.
Когато вечерта Вита прибрала стадото, издоила и седнала да вечеря, майка й казала:
- Утре брат ти ще отиде с овците. За тебе идват стройници от добър род и с добър занаят. Ще те женим, вече няма да ни правиш за смях! Нищо не рекла Вита. А сутринта, когато домашните й станали – от нея нямало ни следа. Търсили я тук, търсили я там, но напразно. А към пладне чули гласа й, пеела от височината на “Големото било”. Чули и провикването на Люлин, който пасял овците си по “Дългото било”:
- Витооо!
- Щооо! – отговаряла Вита и ехото на двете провиквания се събирало и носело заедно, което достигало до хората като – Витошоо!
Витината майка разбрала, че и тоя път дъщеря им ще ги направи за смях, излязла на височина над Княжево и проклела през сълзи:
- Гръм да те удари, щерко, да те вкамени, дето си застанала, и черна да почернееш като земята, както чернее и моята душа от срам пред чуждите хора. И тоя Люлин, дето те лъже и мами, и той на земя и камък да стане!
Било ясно и слънчево време, но отведнъж се стъмнило. Надвиснали тежки черни облаци и страшен гръм процепил земята. Вита, която стояла в тоя миг на връх “Големото било”, паднала. Гръм ударил Люлин овчар на “Дългото било”. Оттогава хората нарекли “Големото било” Витоша, а “Дългото било” – Люлин. Върхът, където Вита била ударена от гръм, бил наречен Черни връх.

ХЕМУС И РОДОПА

 Хем и Родопа били брат и сестра – деца на морски бог.  Живели на воля из обширните полета, играели и пеели по цял ден. Все измисляли забавни неща, с които радвали и разсмивали околните. Веднъж двете деца решили да се престорят на най-старите богове – мъж и жена, за които слушали да се говори, че владеят водата и земята, птиците и животните. Речено-сторено. Хем си направил дълга бяла брада, а Родопа разплела буйните си руси коси. Денят бил хубав и слънчев, та играта им се виждала много отдалеч. Старият бог, владетелят на света, ги зърнал, разсърдил се и превърнал красивата Родопа в планина. В този миг Хем уплашен погледнал сестра си и също се вкаменил. 

ЛЕГЕНДА ЗА СТРАНДЖА

Легендата разказва, че някога Странджа била по-малката сестра на Стара планина. Не се намерил жених за нея и тя, като пораснала, избягала далеч на изток, скрила се от семейството си и от тия, които я знаели и познавали. Намерила приятно място и се заселила със семействата на най-близките си приятелки, които и останали верни и никога не проявили любопитство да узнаят, защо момците не искали да се оженят за нея. В скоро време селището започнало да се увеличава - тук пуснали корени различни хора от различни места. Странджа бдяла над населението, като орлица го бранила от лошите хора. Скоро името й на смела и юначна мома се разнесло наблизо и далеч. Странджа често се обличала като овчар-кехая, препускала бързоногото си конче, стигала морето, сякаш риба делфин се хвърляла в приятната морска вода, докато кончето пасяло край брега. Дълго, дълго плувала Странджа и освежавала уморената си от езда снага. А после, освежена и с нови сили, се мятала на кончето и препускала към дома си, като се спирала из пътя само да поговори с работливи хора, които се връщали от работа по нивите. Името на Странджа се понесло като приятен морски бриз по близки и далечни селища, а добротата й прехвърлила три морета. И  тръгнали сватове от далечни страни да я искат, но тя все не намирала достоен съпруг за себе си. И ето един пролетен ден се явили стотина чернокожи млади мъже, яхнали охранени арабски коне. Най-напред яздел черен, като изгорял въглен, едър мъж, с червена качулка на главата, с три реда тежки златни синджири на шията, с по девет златни гривни на ръцете, а на всеки пръст имал пръстен от злато с безценни камъни. Дошли непознатите чернокожи люде близо до къщата на Странджа и спрели. Слезли от конете и изпълнили обширния двор. Без много разпитване казали, че идват от далечна, топла страна отвъд морето, да искат прочутата Странджа за своя султан — мъжа с червената качулка и скъпите златни накити. Изтръпнали приятелите на Странджа, уплашила се и тя — как ще се омъжва за някакъв си незнаен султан от незнайна земя! И как тя, хубавицата белолика и русокоса, с големи кръгли черни очи, с тънки като гайтан вежди и стройна като топола снага, ще може да бъде султанка на хора толкова различни от нейния народ! Докато се чудела как да се избави от тия незнайни сватове, тъмни облаци закрили небето, широки огнени светкавици прерязали небесния купол, земята се разтърсила толкова силно, че реките се вдигнали на високи талази и със сила прорязвали широки долини, а сушата над тях се въздигала на десетки места. Когато "трескавицата" стихнала, от неканените сватове нямало ни следа — удавили се в морето, което до тогава било светлосиньо и оглеждало цялото небе, а сега водата станала черна и високи вълни заливали бреговете му със страшно бучене и плясък... Така, казва легендата, се образувала вековната планина, която хората нарекли с името на първата заселница — Странджа, а морето, чиито води миели полите й — Черно море. И за да пазят планината и земята от лоши люде, жителите по тия места съградили много калета и крепостни стени, които станали вечна стража на хубавата българска земя. Тук извират и се вливат в морето реките Ропотамо и Велека. Тук се подвизавали прочути със зулумите си кърджалии, тук намирали убежище славни хайдути и войводи като Петко войвода, Ангел войвода, Индже и Кара Кольо, Мартин войвода и др., възпети в десетки песни и легенди, в приказки и предания.

 

РИЛА И ПИРИН

         “Планината, що виждаш сега, нашата Рила планина, някога била жена” – разказваха хората в някогашното село Горни Пасарел, потънало под водите на язовир Искър. – “Та името на жената било Рилка. Тя се оженила за момък от горните земи. Името му било Пирин …” Рилка и Пирин се оженили против волята на Рилкините родители. Те не давали единствената си дъщеря на Пирин, защото не го знаели кой е, откъде е, чий син е, какъв занаят има и с какво ще изкарва прехраната за жена и деца. Рилка била много красива и работна мома, а инак – луда глава: каквото й се поревне – това правела, не слушала ни баща, ни майка.

Оженили се двамата луди-млади без сватове и сватба, без песни и свирки, без родителска благословия. Оженили се и забегнали далеч от хората, заселили се в едно високо и пусто място. После им се родили две деца – момче и момиче. Кръстили ги Искър и Места – дотогава никой не бил чувал такива имена.

Бащата ходел на лов, а майката гледала къщицата и децата. Двете планинчета били буйни и палави деца. По цял ден се борели, карали и биели, вдигали олелия до небето. Оплаквала се майката на бащата, молела го той да се заеме с децата, да ги укроти с бащина дума и мъжка ръка. Ала Пирин, мъжка му работа, не слушал оплакванията на Рилка. Неговата грижа била да донесе храна и дрехи за челядта си, а как живее тази челяд, какво прави без него – това било грижа и занимание за майката. Случило се веднъж, че братът и сестрата се скарали жестоко, надумали си тежки думи, дори скочили да се бият. Майката дигнала ръце да ги възпре и в мъката си през сълзи проклела:
- Да даде господ да се разделите и никога вече да не се видите, нито пък да се срещнете. От вас хората да се плашат и да бягат, с гадини, с риби и жаби да живеете, с тях да другарувате. Дано и аз се вкаменя, та дума да не продумам, глас да не вдигна да ви повикам, обич и милост да нямам към вас, които съм родила и откъснала от сърцето си. Дърветата да ми станат рожби, снагата ми на земя и камък да се стори, сълзите, с които оплаквам сега живота си, извори да станат и от тях реки и потоци да се ройнат, сладостта им за чудо и приказ да бъде. И дай боже, ако те има някъде по небето или по земята, и Пирин да се вкамени и да стане като мене, та да не му се присмиват хората, че е баща на такива буйни и проклети деца.

Още не издумала Рилка тежката клетва и във висинето се явила силна светкавица, която разсекла като с огнен камшик небето, чул се страшен гръм и в миг тя се претворила на планина – такава, каквато я виждаме и сега. По същото време Пирин, който бил далеч някъде на лов, както стоял, така се вкаменил и се сторил на планина – Пирин планина. А двете деца станали реки. Момичето Места било по-кротко и по-хрисимо от брат си, повело водите си полека, кротичко надолу из планината, а момчето – Искър, буен като млад необязден кон, се юрнал напред, пресякъл планината, спуснал се стремглаво надолу в полето и като нямало къде да свърти водите си, а те наедрявали и се усилвали от майчините сълзи, той ги повел към Балкана, проправил си път и се слял с водите на Дунав – буен и неудържим като него.

Оттогава той не е чул нищо за сестра си, както и Места не чула дума за Искър. Майка им, като всяка майка, ги гледа до някое време, а после ги губи от погледа си. Пирин никога не вижда Искър и постоянно тъгува за мъжката си рожба. Затова тая негова страна, която гледа към Софийското поле, винаги е тъмна и зелена, рядко я огрява слънце, по-често спира топъл бащински поглед на Места и тогава се разведря изпълнената му с обич душа, усмихва се, разхубавява се и мами хората към себе си, та и те да погледат от височината хубавата му дъщеря и да й се порадват заедно с него.

Легендите издири
Борислав Рапонджиев от VІ Б клас