Болестта като метафора – лична, социална и политическа

 Историческо есе на Габриела Костадинова от 12 Б клас

     Ако едно общество можеше да мине на медицински преглед, каква диагноза бихме получили? Историята показва, че когато социалните системи отслабват, когато корупцията се разпространява, а диктатурите задушават свободата, ние несъзнателно посягаме към езика на болестта. Говорим за „гниещи режими“, „разяждащи кризи“, „заразни идеи“, „епидемия от страх“. Болестта не е просто физическо състояние – тя е символ на разпада, на деградацията, на невидимата криза, която бавно, но сигурно превзема обществото.
    В миналото болестите често са се разглеждали като наказание за грехове или морални провали. Например, проказата в Средновековието е възприемана като знак за божествено наказание, а прокажените са били социално изолирани в специални колонии. Тяхното състояние не е било просто медицински проблем, а морално заклеймяване.
    Социалните кризи, предизвикани от болести, често разкриват структурните слабости на едно общество. Чумната пандемия, известна като Черната смърт (1347-1351), убива близо една трета от населението на Европа, но нейните последици са много повече от демографски. Тя води до разпад на феодалната система, защото недостигът на работна ръка принуждава господарите да дават повече права на селяните, като в Западна Европа крепостничеството се разпада. Освен това засилва религиозните страхове и предразсъдъци – евреите са обвинявани за разпространението на чумата и са преследвани в редица европейски страни.
    В своите есета, особено в „Силата на безсилните“ (1978) Вацлав Хавел, дисидент, драматург и по-късно президент на Чехословакия (а след това и на Чехия), използва метафората за болестта, за да опише състоянието на тоталитарното общество. Хавел твърди, че в тоталитарните общества лъжата и лицемерието се разпространяват като зараза – хората се принуждават да участват в лъжата, дори ако не вярват в нея, за да оцелеят. Той сравнява този процес  с  рак,  който  не  просто  атакува  отделни  органи,  а  се разпространява в цялото обществено тяло, подчинявайки го на контрол и репресии.
    В съвременната история нацизмът и комунизмът използват медицински термини,  за  да  оправдаят  репресиите.  Нацистите  говорят  за „прочистване“ на обществото от „заразни елементи“ – евреите, славяните, хората с увреждания. В СССР Сталин нарича опозиционерите „вредители“ и „гнили елементи“, които трябва да бъдат „изрязани като тумор“.

    Корупцията също често се сравнява с болест. Например, по време на Февруарската революция във Франция през 1848 г. социалистите определят корумпирания елит като „рак“, който трябва да бъде премахнат. В по-ново време диктатури като тази на Николае Чаушеску в Румъния се разглеждат като примери за „болни“ държави, където алчността и репресиите водят до социален разпад.

    Всяко общество рано или късно се изправя пред своите болести – някои са видими, други се разпространяват тихо, безсимптомно, докато не стане твърде късно. Историята ни учи, че най-опасните епидемии не винаги са тези, които покосяват телата, а онези, които заразяват умовете – страхът, корупцията, безразличието. Въпросът не е само как се лекуват болестите, а дали обществото има силата да разпознае симптомите, преди да бъде напълно разядено отвътре. Защото истинската опасност не е самата зараза, а моментът, в който свикнем да живеем с нея.

Исторически есета... За насилието и властта

 

Властта прилага насилие

София Димитрова (12 В)

         

Според английския философ Томас Хобс естественото състояние на човека е това на враждата и насилието, заради което той разчита на държавата и нейните институции да го предпазват от самия него. Посредством Обществения договор хората делегират на държавата своята власт, за да бъдат доброволно ограничавани. Договорът е създаден с цел да се установи държава, която да осигурява безопасност на хората и той се обезсмисля, когато властта не защитава, а насилва своите граждани.

Властта може да упражнява насилие върху обществото по няколко начина-чрез прилагане на физическа сила, психологически натиск и неправомерни политически, икономически и социални репресии. В историята има редица примери за насилието като политическо оръжие-в условията на тоталитарните държави, в които властта се стреми към абсолютен контрол на обществото; във всекидневния обществен живот, когато държавните институции надвишават своите правомощия  и не изпълняват ролята си да защитават и служат на гражданите.

Едни от най-ярките примери за потисничество и нарушаване на човешките права от държавния апарат са тоталитарните режими през XX и XXI век. Тоталитаризмът е политическа система, при която властта е напълно централизирана и се стреми към упражняване на контрол върху всички аспекти от живота на гражданите-политическият, социалният и културният. Пример за такива режими са комунистическите режими в Източна Европа. С встъпването си на власт комунистическата приема закони и предприема действия, които са в разрез с формулираните през Просвещението основни човешки права и свободи: национализиране на чатната собственост и частните предприятия; отнемане свободата на словото и изразяването; налагане на цензура в образованието, литературата и медиите, като те стават оръжие на властта и се използват за пропаганда; наблюдение, подслушване на гражданите и събиране на лични данни без дадено съгласие. Съдебната власт преминава под контрол на партията и служи за неправомерни арести и несправедливи съдебни процеси на хора, несъгласни с комунистическата идеология и застрашаващи управлението. Насилието, характерно за тоталитарните режими, е част от стратегията за подчиняване на обществото, елиминиране на опозицията и установяване на абсолютен контрол.

За насилие, прилагано от властта в условията на държавите днес, могат да бъдат дадени няколко примера: прекомерно използване на сила от полицейски служители при предотвратяване на престъпление, арест или по време на протести; отнемане правото на индивида на честен съдебен процес;  възпрепятстване на достъпа на гражданите до образование, медицински  грижи и законното право на извършване на труд; сплашване на граждани от политически партии и други държавни служители. В една правова държава държавните институции трябва да изпълняват своите длъжности съобразно Конституцията и законодателството и всички действия, които са в разрез установените закони са недопустими и подлежат на санкции и наказания. Основният механизъм за гарантиране върховенството на закона е принципът за разделение на властите, при който „Власт власт възпира“. Трябва да бъде гарантирана и свобода на „четвъртата власт“-медиите, чиято задача е да осигуряват прозрачност на управлението, да информират за водените от властта политики и да разкриват злоупотреби.

Властта във всяка държава трябва бъде легитимна, да не се налага чрез сила и насилие, а да е избрана от гражданите посредством честни избори, да служи в интерес на гражданите и да осигурява сигурност на обществото. Легитимната власт е основен фактор за изграждане на стабилно и ефективно държавно управление. Когато властта започне да прилага насилие, да налага неправомерни репресии, тя рискува да доведе до нестабилност и кризи в държавата, рискува да изгуби и гражданското доверие. В ситуация, в която властта е загубила своята легитимност, гражданите следва  да използват своето гражданско право да протестират и да потърсят помощ от висши международни инстанции.

В една добре управлявана държава има малко наказания 

Варвара Османи (12 В)

Обществото познава примери в историята и съвременността, където за едно и също правонарушение, в държави различни по своя политически строй и управление, налагат наказания, различни по степен на тежестта. 

 Ако погледнем, например, статистиката на конкретното престъпление – изнасилване в Япония и ЮАР: най-ниския показател по броя на регистрирани изнасилвания на 100 хил. души през 2000 година е в Япония с коефициент 1,8, а в ЮАР - 119,5. Като наказанието е лишаване от свобода от 3 до 5 години  и от 10 до 20 години съответно. Ясно личи, че намалените нива на наказанията се корелират с по-стабилно общество. Това онагледява мнението на китайския философ и мислител Конфуций, който казва, че „в една добре управлявана държава се изисква малко или никакво наказание“.

От тук бихме могли да твърдим, че ефективното управление и високото ниво на законност и ред създават общество, в което наказанията са    минимални, тъй като всеки гражданин разбира и спазва приетите правила. 

В твърдението ясно проличава връзката между управлението и броя на наказанията, както и културното възпитание на гражданите.

Държава с ефективно управление има добре работещи институции, които поддържат законността и реда. С това се отличават скандинавските страни, където нивото на доверие на гражданите към управляващите ги институции е много високо: от 42% в Швеция до 63,6% във Финландия. За сравнение същия този показател в САЩ е 36,8%. 

 Това сравнително високо ниво на доверие, изглежда, се дължи на факта, че Скандинавия е изградила почти идеална версия на социална държава. Скандинавия избра уникален път – да олицетворява комбинацията от предимствата на социализма и капитализма. Фактът на доверието се корелира с коефициента на престъпността /предумишлени убийства за 2023 г., например/: от 0,51% в Норвегия до 1,6% във Финландия и доста по-висок – 6,8% при САЩ.

Устойчивостта на тези общества се постига не толкова чрез сурови наказания, колкото чрез превантивни мерки и високо ниво на благосъстояние, което позволява много престъпления да бъдат избегнати в зародиш.

В една добре управлявана държава нивото на правно съзнание на гражданите е високо, което намалява необходимостта от чести наказания. Правното съзнание е сложен феномен, изразяващ се и формиран под въздействието на фактори (битови, правни, икономически, политически, исторически, общокултурни и други), действащи както върху отделните индивиди, така и върху социалните групи и обществото като цяло. В процеса на своето формиране правното съзнание се формализира, установява се в съзнанието на индивидите.

Например, японското общество е под мощното влияние на конфуцианската мисъл, която изповядва жертването на лични интереси за интересите на обществото, което рязко контрастира с индивидуализма на западната мисъл дори въпреки широкото заемане на западните ценности от японците.

          Високото ниво на правно съзнание и правна култура сред гражданите и самите служители на реда, поради силните пацифистки настроения в японското общество, предотвратява до голяма степен проявата на насилие в него под каквато и да е форма. 

Полицейските власти в Япония и други правоприлагащи агенции използват концепцията за взаимодействие между обществото и правоприлагащите органи: това се изразява, в допълнение към националните характеристики на правната култура, в интегрирането на най-новите разработки на техническата мисъл (иновативната система ,,Koban”- където полиция самостоятелно може да разреши незначителни правонарушения, избягвайки прокуратурата). Следователно, като ги използват ефективно, японските правоприлагащи органи, като цяло, са в състояние да реагират достатъчно бързо на престъпленията, като същевременно се обединяват с обществения натиск върху престъпниците: например, човек, осъден за корупция, носи срам за цял живот не само на себе си, но и на цялото си  семейството, което всъщност унищожава кариерата му завинаги и дори след изтичане на наказанието му.

От тук следва, че образованието на гражданите в дух на уважение към закона помага на всеки член на обществото да разбере своята роля в поддържането на реда. Това намалява необходимостта от наказание, тъй като самото общество осъжда нарушенията.

В добре управляваните държави икономическата стабилност и социалната подкрепа също намаляват нивото на престъпността и нуждата от наказание.

Доказателствата показват, че нивата на престъпността обикновено са по-ниски в страни с висок стандарт на живот и силна социална подкрепа като във Финландия,например. 

Според най-голямата в света база данни за градове и държави, ,,Numbeo”, публикува статистика за нивото на опасност за живота в различни страни по света (Индекс на престъпността за страната) за 2021 г. От ,,Numbeo” обясняват, че индексът на престъпността под 20 означава изключително редки случаи на улична престъпност в страната, индекс от 20 до 40 е ниска престъпност, от 40 до 60 е умерена, от 60 до 80 е висока, а от 80 до 100 е максималната вероятност да станете жертва на престъпление. 

Оглавяват списъка държави с най-висок индекс на опасност и нисък стандарт на живот: 83,6 – Венецуела; 80,79 – Папуа-Нова Гвинея; 76,86 – ЮАР; 76,31 – Афганистан; 71,63 – Тринидад и Тобаго; 67,79 – Салвадор; 67,42 – Ямайка; 67,18 – Сирия и др. Затварят класацията държави с най-ниския индекс на опасност и висок стандарт на живот: 22,19 – Япония; 22 – Хонконг; 21,62 – Швейцария; 20,34 – Оман; 15,46 – Тайван; 15,23 – ОАЕ; 12,13 – Катар и др.

Когато гражданите имат икономическа подкрепа и достъп до необходимите ресурси, мотивацията за извършване на престъпна дейност намалява. В резултат на това държавата може да наложи минимални санкции.

Нека обобщим основните изводи:

 

1. В държава, където управлението е ефективно и са установени високи стандарти на социална отговорност, наказанието е наистина минимално, тъй като самите граждани са заинтересовани от поддържането на реда.

2. Добре управляваните държави се фокусират не върху репресивните мерки, а върху създаването на условия, които насърчават социалното благополучие и самодисциплината на гражданите.

3. Развитието на съвременните демокрации, фокусирани върху високи нива на богатство и образование, може да продължи да помага за намаляването на нивото на наказанието, правейки обществото по-хуманно.

Минимализирането на наказанието е възможно при цялостно развитие на държавните институции.

 

Списък на използваните източници:

1.Отворени интернет ресурсите като Уикипедия- https://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D0%B5%D0%BA%D1%81%D1%83%

2.https://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D0%BF%D0%B8%D1%81%D

3. Статия на А.А.Ковалев https://libeldoc.bsuir.by/bitstream/123456789/36145/1/Kovalev_Uroven.pdf

4. Статия на Кульнева П.В. Влияние конфуцианских ценностей на японскую деловую этику  https://cyberleninka.ru/article/n/vliyanie-konfutsianskih-tsennostey-na-yaponskuyu-delovuyu-etiku/viewer

5.Рейтинг стран по уровню преступности  - https://nonews.co/directory/lists/countries/crime-index

Във Военноисторическия музей (14 ноември 2024 г.)

В Деня на патронния празник на училището ни с учениците от профил "История" посетихме Военноисторическия музей. Беседата беше чудесна - видяхме и научихме много нови неща. 

Благодарим на музея!

По случай Деня на народните будители публикуваме есето на писателя и публициста Георги Марков, посветено на българския учител

 „Ако трябва да степенувам по значение професиите в една държава, без никакво колебание ще поставя на първо място учителите. Тяхното място ми се вижда толкова безспорно, че няма нужда от никакви доказателства”. Есето е прочетено по "Дойче веле" през 70-те години на ХХ в.
Паметта ме води през годините назад, за да се спре върху един ден, потънал в слънчево зелено, сред което вървят деца и пеят „Върви, народе възродени“. Чувам още звуците на гимназиалните музики и различни части от една и съща мелодия, която различни класове подхващат или завършват, за да пълнят атмосферата с най-волна и най-чудесна песенна неразбория. Сигурно няма българин, за когото този ден да не носи очарованието на безвъзвратно отминалото време, защото наистина няма по-хубав, по-съдържателен и по-обичан празник в националния ни календар от деня на Кирил и Методий. Различните народи имат различни празници, но празник на азбуката, на просветата, на жаждата за знание – това само по себе си говори за достойнството на нашия народ. Бих казал празник на словото, което съхрани нацията ни като нация.
И тъкмо затова този ден е най-подходящият повод да поговорим за българския учител. Не само, за да отдадем дължимото уважение към ония личности, които ни учиха, но и да погледнем към тия, които ги наследиха – днешните български учители.
Ако трябва да степенувам по значение професиите в една държава, без никакво колебание ще поставя на първо място учителите. Тяхното място ми се вижда толкова безспорно, че няма нужда от никакви доказателства. Всеки, който от малко познава нашата история, е забелязал, че страниците й от Паисий Хилендарски насам са написани главно от учители. Ако трябва да изброя само имената на учителите от миналия век, взели участие в борбата за църковна и политическа свобода, като започна с Чинтулов и стария Славейков, няма да ми стигне времето, определено за това радиопредаване. Това е цял небосклон от имена, които са водили народа по пътя на светлината. Учителите съхраниха българщината в килийните училища, учителите поведоха борбата за духовното освобождаване.
И пак те бяха първите, които вдъхновиха борбата за свобода.
Те бяха истински идеалисти, с неповторима всеотдайност към своята професия и своя дълг. Ако историите на много народи са писани от пълководци, историята на българския народ бе написана от учителите. И след освобождението, в по-ново време, българските учители запазиха своята водаческа роля в новия обществен живот. От тях се създаде новата интелигенция, новата култура, литература, музика, изкуство. Така че песента на пловдивския учител Панайот Пипков с текст от Стоян Михайловски „Върви, народе възродени, към светли бъднини върви“ е паметник на българския учител.
Всички ние днес носим в спомените си непокътнатия образ на някой учител или учителка, които са ни хванали за ръце и извели, както се казва, на пътя. Още виждам пред себе си моята учителка от първо отделение, възрастна госпожица, която нямаше семейство, нямаше нищо друго освен нас, тридесет неудържими хлапета, които я бомбардираха с лудории и въпроси. Тя ни научи не само да четем, да пишем и да броим до сто, но тя ни вдъхна първата необходимост на бъдещото общество, към което щяхме да принадлежим – толерантността. Тя имаше големи, тъмни и кротки очи, винаги малко уморена, но винаги готова да отдаде внимание на всекиго от нас. Тя умееше да разказва неподражаемо приказки и успя да превърне затвора на класната стая в най-обичано място. Тя ни научи да разпознаваме цветята, птиците и звездите и нарисува в нашите фантазии първите ни представи за доброто и за злото. Години по-късно, по зла ирония на съдбата, някакъв кадровик ми изпрати писмо, с което ме питаше да му кажа нещо за убежденията на моята учителка, което било свързано с някакъв неин въпрос. Отговорих му: „Тя ни беше учителка. Тя ни учеше“.
От прогимназиалните ми години като че най-ярко съм запомнил образа на учителя Иванов, който ни преподаваше естествена история. В неделните дни той бродеше по пътищата на Софийски окръг и мъкнеше на гърба си тежка раница. В нея имаше цимент, парче желязна тръба и зидарски инструменти. Той строеше чешми. Диреше изворчетата из целия район, проверяваше вкуса на водата, после ги каптираше, поставяше чучурчето и отминаваше без да остави името си. Беше построил десетки чешми и чешмички и когато години по-късно го запитах защо е правил това, той ми отговори: „Нали всеки трябва да прави нещо!“. Той беше много добър учител, защото беше много добър човек.
Нека само спомена учителите ни от Първа мъжка гимназия в София. Мнозина от тях бяха оригинални, интересни личности със забележителни знания, всеки със свой собствен свят, който беше не само света на науката му. Във времената на политически бури те винаги се опитваха да стоят над делничните страсти и воюващи идеологии. Те смятаха обективността като проява на задължителна честност и изискваха от нас да бъдем обективни. Не зная точно какво съм научил и какво не съм научил от това време, но паметта ми е запазила общото чувство за достойнство и благородство. Да прибавя и това, че някои от тях бяха едни от най-обаятелните оратори, които съм чувал през живота си. Естествено не липсваха и изключения, които обаче не можеха да помрачат картината.
Сега си мисля, че учителят носи на гърба си двойното бреме – да бъде едновременно представител на света на възрастните пред децата и представител на света на децата пред възрастните. Не е нужно да изтъквам ролята на учителя в живота на учениците. При нашите, български условия почти цялото духовно оформяне на детето става чрез учителя и затова той носи огромна отговорност. И затова не всеки може да бъде учител.
В годините, последвали 9 септември 1944 г., настъпиха дълбоки промени в структурата на българското училище и в състава на българските учители. През петдесетте години в качеството ми на инженер трябваше да преподавам в едно софийско училище и това ми даде възможност да се срещна както с учителите, така и с учениците. Бях изненадан. Светът, който се представи пред мен беше съвсем различен.
Видях набързо произведени, полуобразовани млади хора, които просто бяха намерили в училището място за препитание. Духът на покорно чиновничество владееше в учителските съвети и като че и учители, и ученици съзнаваха, че са длъжни да прекарат по няколко часа заедно по силата на необяснимо и непреодолимо обществено устройство. Малко е да кажа, че личността на учителя беше обезцветена. Идеологическите изисквания не му разрешаваха да се отделя нито милиметър от онова, което „горе“ бяха решили, че трябва да бъде неговата наука. Той нямаше право да бъде учител-творец, учител-тълкувател, учител-мечтател, а само радиоточка на централна разузнавателна система. Мисля, че онова, което българските драматурзи пропуснаха да забележат като съвременници, е в тази драма – учителят-радиоточка. Спомням си една амбициозна шивачка, която стана гимназиален учител по български език. Трябваше да посетя едно от нейните предавания и се случи час за Йовков. Четиридесет и пет минути тя говори за писателя като протестиращ критически реалист, който малко останало да хване шмайзера и да трепе капиталистическото общество. Български писатели, които посещаваха различни училища, се хващаха за главата от онова, което се преподаваше там. Не една и две анкети се проведоха от страна на литературните вестници, за да очертаят релефно портрета на учителя чиновник, който предъвква чужди нему и на учениците му науки. Ония, които по силата на историческата традиция трябваше да продължат да бъдат духовните водачи на народа, се оказаха сами плахи зубрачи на партийни молитви. Всеки днешен български учител си спомня унизителното време, когато той трябваше да влезе в клас, представяйки план на урока, който се подписваше от директора и беше нещо като митническа декларация какъв вид знания учителят ще вкарва в главите на учениците си. Всеки български учител помни полуграмотните инспектори, които бдяха над неговата работа без да знаят за какво става дума. Почти анекдотичен е случаят с един мой познат, учител по физика, който постигна огромен успех с фразата: „или както ни учи другарят Георги Димитров“. Той призна пред мен, че един ден употребил тази фраза повече от сто пъти. При това в урок по физика.
Учителят нямаше право да разкрива своята личност, защото радиоточките нямат личност. Учителят не можеше да си позволи да излезе извън рамките на строгите предписания или пък, пази Боже, да се обяви срещу официалната доктрина, или пък да изкаже някакво съмнение. Що се отнася до живота на учениците, учителят не биваше да влиза в този живот другояче освен през съответната пионерска или комсомолска врата. По този начин наистина се постигна резултата учителят да бъде не духовния настойник и баща, а чуждо тяло, противопоставено на учениците.
Не мога да отмина и горчивините на униженията, които новите учители трябваше да преглъщат. След интелектуалците може би те са най-съобразяващите се хора в държавата. Свидетел съм бил на сцени, когато безапелационни команди по телефона са заставяли цял учителски съвет да променя бележки, и как всички учители след това са заставали с наведени глави срещу възпитаниците си. Всеизвестно е, че децата имат невероятно развита чувствителност за онова, което възрастните наричат справедливост. И мисля, че тези моменти ги поразяваха. Те разбираха какво в действителност им предстои. Когато днес партията обвинява младото поколение в липса на идеали, би трябвало да се обърне към хилядите свои верни синове, които вложиха много старание, за да разрушат достойнството на българския учител и доверието на учениците му. В страната наистина се построиха множество нови училища, прекрасни салони и зали за какво ли не, плановете, които се предлагат за подобрение на образованието, съдържат много ценни и интересни инициативи, но като че нищо не се прави за най-важния човек бих казал в държавата – учителя. Учителят, който трябва да бъде и писател, и артист, и инженер, и философ, и политик, и спортист, но който преди всичко трябва да бъде човек. Богата, преизпълнена с идеи личност, която като раздава знанията си, раздава и себе си, без да се щади.
Учителството не е професия. Учителството е призвание – най-висшето, най-трудното и най-благородното призвание – създаването на хора личности. Човечеството никога и с нищо не е било задължено на чиновниците, а всичко дължи на творците.
И ако отново трябва да се върнем на чудесния празник на Кирил и Методий, нека кажем пак, че тяхното слово пропътува повече от десет века и стигна до нас благодарение на учителите. Тяхната съдба е да са носители на светлината, дори ако тя идва от собствените им клади. Трябва да вярваме, че примерът на миналото ще бъде урокът на бъдещето."

Резултати от ДЗИ - История и цивилизации_2024

За трета учебна година, при завършване на профилирано обучение по история, нашите ученици показват високи резултати.  

Обобщено, резултатите са следните: 

- Между 5.50 - 6. 00 - 1 ученик

- Между 5. 00 и 5. 50 - 3 ученици

- Между 3. 50 - 4. 00 - 1 ученик

Студенти, използвалите матурата по история и цивилизации за вход в университет:

1. Специалност "История" - 1 ученик

2. Специалност "История и геополитика на Балканите" - 1 ученик

3. Специалност "Право" - 1 ученик

4. Специалност "Икономическа социология и психология" - 1 ученик

5. Специалност "Японистика" с отлична оценка от матура по история и цивилизации - 1 ученик

Сравнителна таблица: