Село Мърчаево
Село Мърчаево се намира югоизточно от
София. В близост до селото са намерени
археологически сведения от стара тракийска гробница, които свидетелстват за
миналото му.
За първи път за село Мърчаево се
споменава в турски документ издаден от Османската империя през 1530г. от каазата
в София, а през 1576г. в софийския регистър на джелепкешаните.
Благодарение на богатството на Витоша в
селото са се развили каменоделския, въглищарския и рударския занаяти. Близо до
селото е разположен девическият манастир „Св.Троица“, който е основан около III-IVв. и е възстановен през XXв.
В църквата е основан параклисът „Св.Георги“. Празникът на манастира се чества
една седмица след Великден и се празнува с курбан. През 1925г. там се основава
и училище.
Има сведения, които показват, че
манастирът е построен върху свещена земя. Водата на кладенеца, който се намира
в средата на манастира, се смята за лечебна.
В манастира са живеели монаси. По време
на османската власт започват набези към жителите на селото и манастира.
Всичките монаси били избити и манастирът спира да съществува до
освобождението.
Легенда разказва, че млада жена имала
много болно дете и веднъж сънувала, че трябва да построи манастир, за да оздравее
то.
При изливането на основите на манастира
е открит общ гроб, в който са намерени останки, които се предполага,че са на
избитите монаси. Мястото, на което са намерени останките е наречено „Оброчище“.
Предполага се, че мястото, където е построен манастирът е дарено от дядо Манол, след което са
дадени средства от него и съгражданите му за построяване на манастира.
Явор Кондов, VІІ А
Златица
Не е известна точна дата на основаване, но намерените при
разкопки оръдия на труда и други находки говорят, че селището е съществувало
още през Античността. Селището е било основано, за да приюти римските войници,
охраняващи минните галерии. За първи път името Златица се споменава в документ
на цар Константин Асен (1257-1277 г.). известната Виргинска грамота. Известно е
и римското му наименование: Ulpia Aurea. Латинското, както и българското
наименование, произлиза от думата „злато“, тъй като северно от града, под
старопланинския връх Свищи плаз, са съществували галерии, в които римляните са
добивали ценния метал.
През средновековието градът е бил важен административен
център благодарение на стратегическото си разположение и няколкото укрепени
калета в Стара планина и Средна гора,. Той оказва силна съпротива срещу турската
инвазия и е завладян 30 години след завладяването на тогавашната столица,
Търново през 1393 г. Отново поради благоприятното си географско положение
градът става седалище на Златишката кааза. Край Златица се води сражение през
1443 г. между кръстоносците от първия поход на Владислав III Варненчик и
османските войска.
По време на османското владичество в района действат
много хайдушки чети, които са се борели срещу чуждата власт. Народните песни
все още помнят имената на Стоян Братоев, Детелин воевода, Мануш воевода и Рада
воевода. През Възраждането Златица претърпява икономически разцвет. Основният
поминък на населението бил скотовъдството и свързаните с това занаяти. Градът
бил основен снабдител на Османската империя с овче месо и голям производител и
износител на вълна. Този подем се отразил и на духовния, и културния живот в
града. През 1777 г. била построена часовниковата кула – един от символите на
Златица. В началото на XIX век започнало да
функционира килийно училище. След Освобождението градът се развива като
животновъден и растениевъден център. През 1880 г. по силата на нововъзприетото
административно деление Софийската губерния става Софийско окръжие, а
Златишкото окръжие — Златишка околия. Бурен митинг срещу Стамболовия режим през
1888 г. става причина околийското управление и всички околийски служби да бъдат
преместени в съседния град Пирдоп, който се очертава като одминистративен
център на района.
При избирането на София за столица на България през 1879
г, Златица е бил сред четирите града предложени за това.
Йоан Узунов, VІ А
Бяла черква
Землището на Бяла черква пази следи от
древността, когато тук се заселват тракийски племена, привлечени от
плодородната и красива земя. Своето културно наследство по-късно оставят римляните,
славяните, прабългарите и османските турци.
Първото селище - Бяла черква, възниква на
по-високия десен бряг на река Росица още по време на Първата българска държава,
малко по на юг от съвременната Бяла черква. През ХІV в. Бяла черква достига
размерите на средновековен град, разрушен от османските нашественици. Според
преданието, неговите жители участвали в Първото търновско въстание през 1598
г., след което турците опожарили селището. В ново време тази стара Бяла черква
започва да се означава в литературата като "Белинска" по името на
извора "Белина", около който се развива селището преди турското
нашествие. Към 1750 г. старият град напълно обезлюдява, като последните 4
български рода се преселват в турското селище Мурад бей кьой, разположено
отсреща, на левия бряг на река Росица. Това село възниква още в края на ХІV в.
като поселище на турски колонисти, които са били привлечени от изключително
плодородната наносна почва и близостта на реката.
Турското село Мурад бей кьой към средата на
ХVІІ в. се разраства и жителите му са принудени да наемат сезонни работници -
българи от околните села, за прибиране на реколтата. За да се ориентират
по-добре, българите започват да наричат помежду си село Мурад бей "Горни
турчета", за разлика от разположеното по-надолу по течението на реката
турско село Омур бей, което наричали "Долни турчета" (днес с.
Стамболово). Според преданието, около 1650 г. беят на Мурад бей кьой поканил
един много трудолюбив български селянин, на име Петко, да се засели постоянно в
турското село и да се задоми там. Беят гарантирал за сигурността на семейството
и имота му. Така Петко, наречен Келеш Петко, става първият български жител в
турското село. Тази практика на заселване първоначално на сезонно работещите
българи започва да се разширява и към края на ХVІІІ в. около 1/3 от къщите вече
са български. Българите пазят спомена за старата Бяла черква, чието землище
става част от землището на Мурад бей кьой. Веднага след Освобождението, още през 1978 г.,
името на селото официално е възстановено на Бяла черква.
Бяла черква е един от символите на
Възраждането в България. През този период в селото настъпва подем, свързан с
борбата за църковна независимост и национално освобождение.
През 1843 г. роденият в Бяла черква (тогава
Мурад бей) даскал Драгия Ненов прави препис на Паисиевата история "История
славянобългарска", известен днес като "Горнотурченски" или
"Белочерковски" - един от малкото напълно запазени преписи на
Историята (съхранява се в НБКМ). През 1832 г. е построена първата църква.
По-късно, през 1866 г., е издигната нова църква, в която са вградени римски
мраморни колони от античния Никополис ад Иструм, която съществува и днес. Началото
на училищното дело е поставено през 1835 г. с откриването на първото килийно
училище. През 1858 г. е построена нова училищна сграда на светско училище, а
през 1874 г. е открито и първото в околността класно училище. През 1869 г. Бачо
Киро Петров създава в Бяла черква първото селско читалище в България - “Селска
любов“, а на следващата година — и първата пътуваща театрална трупа.
Белочерковци активно се включват в
националноосвободителните борби. През 1872 г. тук е основан революционен
комитет с председател Бачо Киро и започва усилена подготовка за въстание. През
бунтовния април (по стар стил) на 1876 година 103 въстаници начело с Бачо Киро
тръгват към сборния пункт в с. Мусина, където се сформира чета под
ръководството на Поп Харитон, Петър Пармаков, Христо Караминков и Бачо Киро.
Четата (повече от 200 души) е разбита след деветдневни героични сражения с
турците в Дряновския манастир. 75 млади мъже от Бяла черква оставят костите си
сред руините на манастира. Бачо Киро успява да се спаси и да се завърне в Бяла
черква, където се укрива в продължение на няколко дни. Предаден от свой
съселянин, той е заловен и изправен пред турски съд в Търново. Обесен е на 28
май 1876 г. През същата година 3 белочерковци се сражават в редиците на
Ботевата чета.
На 24 юни (стар стил) 1877 г. Бяла черква
посреща свободата. Започва икономически и културен подем. В чест на
100-годишнината от Априлското въстание през 1976 година Бяла черква е призната
за град.
Димитър Дамянов, VІ Б