Регионална история - Мърчаево, Златица, Бяла черква

Презентация за село Мърчаево с автор Катрин Цекова от VІ Б

Село Мърчаево

Село Мърчаево се намира югоизточно от София. В близост до  селото са намерени археологически сведения от стара тракийска гробница, които свидетелстват за миналото му. 

За първи път за село Мърчаево се споменава в турски документ издаден от Османската империя през 1530г. от каазата в София, а през 1576г. в софийския регистър на джелепкешаните.

Благодарение на богатството на Витоша в селото са се развили каменоделския, въглищарския и рударския занаяти. Близо до селото е разположен девическият манастир „Св.Троица“, който е основан около III-IVв. и е възстановен през XXв. В църквата е основан параклисът „Св.Георги“. Празникът на манастира се чества една седмица след Великден и се празнува с курбан. През 1925г. там се основава и училище.

Има сведения, които показват, че манастирът е построен върху свещена земя. Водата на кладенеца, който се намира в средата на манастира, се смята за лечебна.

В манастира са живеели монаси. По време на османската власт започват набези към жителите на селото и манастира. Всичките монаси били избити и манастирът спира да съществува до освобождението. 

Легенда разказва, че млада жена имала много болно дете и веднъж сънувала, че трябва да построи манастир, за да оздравее то.

При изливането на основите на манастира е открит общ гроб, в който са намерени останки, които се предполага,че са на избитите монаси. Мястото, на което са намерени останките е наречено „Оброчище“.

Предполага се, че мястото, където е построен манастирът е дарено от дядо Манол, след което са дадени средства от него и съгражданите му за построяване на манастира.

Явор Кондов, VІІ А

Златица

Не е известна точна дата на основаване, но намерените при разкопки оръдия на труда и други находки говорят, че селището е съществувало още през Античността. Селището е било основано, за да приюти римските войници, охраняващи минните галерии. За първи път името Златица се споменава в документ на цар Константин Асен (1257-1277 г.). известната Виргинска грамота. Известно е и римското му наименование: Ulpia Aurea. Латинското, както и българското наименование, произлиза от думата „злато“, тъй като северно от града, под старопланинския връх Свищи плаз, са съществували галерии, в които римляните са добивали ценния метал.

През средновековието градът е бил важен административен център благодарение на стратегическото си разположение и няколкото укрепени калета в Стара планина и Средна гора,. Той оказва силна съпротива срещу турската инвазия и е завладян 30 години след завладяването на тогавашната столица, Търново през 1393 г. Отново поради благоприятното си географско положение градът става седалище на Златишката кааза. Край Златица се води сражение през 1443 г. между кръстоносците от първия поход на Владислав III Варненчик и османските войска.

По време на османското владичество в района действат много хайдушки чети, които са се борели срещу чуждата власт. Народните песни все още помнят имената на Стоян Братоев, Детелин воевода, Мануш воевода и Рада воевода. През Възраждането Златица претърпява икономически разцвет. Основният поминък на населението бил скотовъдството и свързаните с това занаяти. Градът бил основен снабдител на Османската империя с овче месо и голям производител и износител на вълна. Този подем се отразил и на духовния, и културния живот в града. През 1777 г. била построена часовниковата кула – един от символите на Златица. В началото на XIX век започнало да функционира килийно училище. След Освобождението градът се развива като животновъден и растениевъден център. През 1880 г. по силата на нововъзприетото административно деление Софийската губерния става Софийско окръжие, а Златишкото окръжие — Златишка околия. Бурен митинг срещу Стамболовия режим през 1888 г. става причина околийското управление и всички околийски служби да бъдат преместени в съседния град Пирдоп, който се очертава като одминистративен център на района.

При избирането на София за столица на България през 1879 г, Златица е бил сред четирите града предложени за това.

 Йоан Узунов, VІ А

Бяла черква

Землището на Бяла черква пази следи от древността, когато тук се заселват тракийски племена, привлечени от плодородната и красива земя. Своето културно наследство по-късно оставят римляните, славяните, прабългарите и османските турци.

Първото селище - Бяла черква, възниква на по-високия десен бряг на река Росица още по време на Първата българска държава, малко по на юг от съвременната Бяла черква. През ХІV в. Бяла черква достига размерите на средновековен град, разрушен от османските нашественици. Според преданието, неговите жители участвали в Първото търновско въстание през 1598 г., след което турците опожарили селището. В ново време тази стара Бяла черква започва да се означава в литературата като "Белинска" по името на извора "Белина", около който се развива селището преди турското нашествие. Към 1750 г. старият град напълно обезлюдява, като последните 4 български рода се преселват в турското селище Мурад бей кьой, разположено отсреща, на левия бряг на река Росица. Това село възниква още в края на ХІV в. като поселище на турски колонисти, които са били привлечени от изключително плодородната наносна почва и близостта на реката.

Турското село Мурад бей кьой към средата на ХVІІ в. се разраства и жителите му са принудени да наемат сезонни работници - българи от околните села, за прибиране на реколтата. За да се ориентират по-добре, българите започват да наричат помежду си село Мурад бей "Горни турчета", за разлика от разположеното по-надолу по течението на реката турско село Омур бей, което наричали "Долни турчета" (днес с. Стамболово). Според преданието, около 1650 г. беят на Мурад бей кьой поканил един много трудолюбив български селянин, на име Петко, да се засели постоянно в турското село и да се задоми там. Беят гарантирал за сигурността на семейството и имота му. Така Петко, наречен Келеш Петко, става първият български жител в турското село. Тази практика на заселване първоначално на сезонно работещите българи започва да се разширява и към края на ХVІІІ в. около 1/3 от къщите вече са български. Българите пазят спомена за старата Бяла черква, чието землище става част от землището на Мурад бей кьой.  Веднага след Освобождението, още през 1978 г., името на селото официално е възстановено на Бяла черква.

Бяла черква е един от символите на Възраждането в България. През този период в селото настъпва подем, свързан с борбата за църковна независимост и национално освобождение.

През 1843 г. роденият в Бяла черква (тогава Мурад бей) даскал Драгия Ненов прави препис на Паисиевата история "История славянобългарска", известен днес като "Горнотурченски" или "Белочерковски" - един от малкото напълно запазени преписи на Историята (съхранява се в НБКМ). През 1832 г. е построена първата църква. По-късно, през 1866 г., е издигната нова църква, в която са вградени римски мраморни колони от античния Никополис ад Иструм, която съществува и днес. Началото на училищното дело е поставено през 1835 г. с откриването на първото килийно училище. През 1858 г. е построена нова училищна сграда на светско училище, а през 1874 г. е открито и първото в околността класно училище. През 1869 г. Бачо Киро Петров създава в Бяла черква първото селско читалище в България - “Селска любов“, а на следващата година — и първата пътуваща театрална трупа.

Белочерковци активно се включват в националноосвободителните борби. През 1872 г. тук е основан революционен комитет с председател Бачо Киро и започва усилена подготовка за въстание. През бунтовния април (по стар стил) на 1876 година 103 въстаници начело с Бачо Киро тръгват към сборния пункт в с. Мусина, където се сформира чета под ръководството на Поп Харитон, Петър Пармаков, Христо Караминков и Бачо Киро. Четата (повече от 200 души) е разбита след деветдневни героични сражения с турците в Дряновския манастир. 75 млади мъже от Бяла черква оставят костите си сред руините на манастира. Бачо Киро успява да се спаси и да се завърне в Бяла черква, където се укрива в продължение на няколко дни. Предаден от свой съселянин, той е заловен и изправен пред турски съд в Търново. Обесен е на 28 май 1876 г. През същата година 3 белочерковци се сражават в редиците на Ботевата чета.

На 24 юни (стар стил) 1877 г. Бяла черква посреща свободата. Започва икономически и културен подем. В чест на 100-годишнината от Априлското въстание през 1976 година Бяла черква е призната за град.

Димитър Дамянов, VІ Б

Легенди за българските планини

ВИТОША И ЛЮЛИН

         В едно от околните витошки села имало яко и красиво момиче – Вита се казвало. Тя била най-голямото дете на родителите си и помагала в отглеждането на овцете – главен поминък на тукашните хора. Пасла стадото из околните ливади и често се изкачвала на “Големото било”, за да се нагледа надлъж и шир. Очите й съзирали в далечината река Искър, която като сребърен пояс пресича софийското плодородно поле и се губи в диплите на Балкана. Когато очите се насищали на красивата гледка и безкрайния простор, Вита запявала. Гласът й бил силен и ясен, та се чувал през девет села.
А на “Дългото било” пасъл стадото си друг овчар – Люлин се наричал. Тих и смирен момък бил Люлин, умеел да свири на гъдулка. И когато чувал мощния глас на Вита, пригласял тихо с гъдулката си. Когато девойката мълчала, той се провиквал, искал да чуе гласа й:
- Витооо!
- Щооо! – отговаряла Вита и ехото на двете провиквания се събирало и носело заедно, което достигало до хората като – Витошоо!
По песен и свирка двамата млади се залюбили -отдалеч, без да се срещнат и да се погледнат очи в очи, без да разменят блага дума. Но и двамата изгаряли от желание да бъдат заедно. Нямало кому да оставят стадата си, та да се срещнат и изприкажат. Било определено землището на едното и на другото село, затова стадата пасли в своя мера и било запретено да се нагазва в чужд синур. Годините изтичали като река, децата растели и възмъжавали. Пораснала и Вита мома и стигнала за женитба. Искали я ергени от съседните села, но тя връщала стройниците – Люлин обичала, за него искала да се ожени, но срам я било да признае на майка си. А нямала вярна дружка или по-стара сестра, пред която да разкрие сърцето си. И Люлин обикнал Вита, и той искал да се ожени за нея, но не смеел зъб да обели пред родителите си. Страхувал се, че няма да харесат Вита – такава мъжкарана, дето знае само овците, не би била по волята на кротката и уредна Люлинова майка. А се вървели стройници бедни и богати, красиви и грозни, от близки и далечни села, но Вита връщала всички. Един ден дошел вестоносец от далечно село – най-личният момък, най-добрият майстор зидар пращал стройници за Вита. Всяка година майсторите напускали родното си село и по девет месеца ходели по различни краища да строят къщи, та им трябвало яка и силна жена, която да върти сама дома, докато се върнат гурбетчиите. Овчарката имала такава слава, тъкмо за тяхното момче невеста.
Когато вечерта Вита прибрала стадото, издоила и седнала да вечеря, майка й казала:
- Утре брат ти ще отиде с овците. За тебе идват стройници от добър род и с добър занаят. Ще те женим, вече няма да ни правиш за смях! Нищо не рекла Вита. А сутринта, когато домашните й станали – от нея нямало ни следа. Търсили я тук, търсили я там, но напразно. А към пладне чули гласа й, пеела от височината на “Големото било”. Чули и провикването на Люлин, който пасял овците си по “Дългото било”:
- Витооо!
- Щооо! – отговаряла Вита и ехото на двете провиквания се събирало и носело заедно, което достигало до хората като – Витошоо!
Витината майка разбрала, че и тоя път дъщеря им ще ги направи за смях, излязла на височина над Княжево и проклела през сълзи:
- Гръм да те удари, щерко, да те вкамени, дето си застанала, и черна да почернееш като земята, както чернее и моята душа от срам пред чуждите хора. И тоя Люлин, дето те лъже и мами, и той на земя и камък да стане!
Било ясно и слънчево време, но отведнъж се стъмнило. Надвиснали тежки черни облаци и страшен гръм процепил земята. Вита, която стояла в тоя миг на връх “Големото било”, паднала. Гръм ударил Люлин овчар на “Дългото било”. Оттогава хората нарекли “Големото било” Витоша, а “Дългото било” – Люлин. Върхът, където Вита била ударена от гръм, бил наречен Черни връх.

ХЕМУС И РОДОПА

 Хем и Родопа били брат и сестра – деца на морски бог.  Живели на воля из обширните полета, играели и пеели по цял ден. Все измисляли забавни неща, с които радвали и разсмивали околните. Веднъж двете деца решили да се престорят на най-старите богове – мъж и жена, за които слушали да се говори, че владеят водата и земята, птиците и животните. Речено-сторено. Хем си направил дълга бяла брада, а Родопа разплела буйните си руси коси. Денят бил хубав и слънчев, та играта им се виждала много отдалеч. Старият бог, владетелят на света, ги зърнал, разсърдил се и превърнал красивата Родопа в планина. В този миг Хем уплашен погледнал сестра си и също се вкаменил. 

ЛЕГЕНДА ЗА СТРАНДЖА

Легендата разказва, че някога Странджа била по-малката сестра на Стара планина. Не се намерил жених за нея и тя, като пораснала, избягала далеч на изток, скрила се от семейството си и от тия, които я знаели и познавали. Намерила приятно място и се заселила със семействата на най-близките си приятелки, които и останали верни и никога не проявили любопитство да узнаят, защо момците не искали да се оженят за нея. В скоро време селището започнало да се увеличава - тук пуснали корени различни хора от различни места. Странджа бдяла над населението, като орлица го бранила от лошите хора. Скоро името й на смела и юначна мома се разнесло наблизо и далеч. Странджа често се обличала като овчар-кехая, препускала бързоногото си конче, стигала морето, сякаш риба делфин се хвърляла в приятната морска вода, докато кончето пасяло край брега. Дълго, дълго плувала Странджа и освежавала уморената си от езда снага. А после, освежена и с нови сили, се мятала на кончето и препускала към дома си, като се спирала из пътя само да поговори с работливи хора, които се връщали от работа по нивите. Името на Странджа се понесло като приятен морски бриз по близки и далечни селища, а добротата й прехвърлила три морета. И  тръгнали сватове от далечни страни да я искат, но тя все не намирала достоен съпруг за себе си. И ето един пролетен ден се явили стотина чернокожи млади мъже, яхнали охранени арабски коне. Най-напред яздел черен, като изгорял въглен, едър мъж, с червена качулка на главата, с три реда тежки златни синджири на шията, с по девет златни гривни на ръцете, а на всеки пръст имал пръстен от злато с безценни камъни. Дошли непознатите чернокожи люде близо до къщата на Странджа и спрели. Слезли от конете и изпълнили обширния двор. Без много разпитване казали, че идват от далечна, топла страна отвъд морето, да искат прочутата Странджа за своя султан — мъжа с червената качулка и скъпите златни накити. Изтръпнали приятелите на Странджа, уплашила се и тя — как ще се омъжва за някакъв си незнаен султан от незнайна земя! И как тя, хубавицата белолика и русокоса, с големи кръгли черни очи, с тънки като гайтан вежди и стройна като топола снага, ще може да бъде султанка на хора толкова различни от нейния народ! Докато се чудела как да се избави от тия незнайни сватове, тъмни облаци закрили небето, широки огнени светкавици прерязали небесния купол, земята се разтърсила толкова силно, че реките се вдигнали на високи талази и със сила прорязвали широки долини, а сушата над тях се въздигала на десетки места. Когато "трескавицата" стихнала, от неканените сватове нямало ни следа — удавили се в морето, което до тогава било светлосиньо и оглеждало цялото небе, а сега водата станала черна и високи вълни заливали бреговете му със страшно бучене и плясък... Така, казва легендата, се образувала вековната планина, която хората нарекли с името на първата заселница — Странджа, а морето, чиито води миели полите й — Черно море. И за да пазят планината и земята от лоши люде, жителите по тия места съградили много калета и крепостни стени, които станали вечна стража на хубавата българска земя. Тук извират и се вливат в морето реките Ропотамо и Велека. Тук се подвизавали прочути със зулумите си кърджалии, тук намирали убежище славни хайдути и войводи като Петко войвода, Ангел войвода, Индже и Кара Кольо, Мартин войвода и др., възпети в десетки песни и легенди, в приказки и предания.

 

РИЛА И ПИРИН

         “Планината, що виждаш сега, нашата Рила планина, някога била жена” – разказваха хората в някогашното село Горни Пасарел, потънало под водите на язовир Искър. – “Та името на жената било Рилка. Тя се оженила за момък от горните земи. Името му било Пирин …” Рилка и Пирин се оженили против волята на Рилкините родители. Те не давали единствената си дъщеря на Пирин, защото не го знаели кой е, откъде е, чий син е, какъв занаят има и с какво ще изкарва прехраната за жена и деца. Рилка била много красива и работна мома, а инак – луда глава: каквото й се поревне – това правела, не слушала ни баща, ни майка.

Оженили се двамата луди-млади без сватове и сватба, без песни и свирки, без родителска благословия. Оженили се и забегнали далеч от хората, заселили се в едно високо и пусто място. После им се родили две деца – момче и момиче. Кръстили ги Искър и Места – дотогава никой не бил чувал такива имена.

Бащата ходел на лов, а майката гледала къщицата и децата. Двете планинчета били буйни и палави деца. По цял ден се борели, карали и биели, вдигали олелия до небето. Оплаквала се майката на бащата, молела го той да се заеме с децата, да ги укроти с бащина дума и мъжка ръка. Ала Пирин, мъжка му работа, не слушал оплакванията на Рилка. Неговата грижа била да донесе храна и дрехи за челядта си, а как живее тази челяд, какво прави без него – това било грижа и занимание за майката. Случило се веднъж, че братът и сестрата се скарали жестоко, надумали си тежки думи, дори скочили да се бият. Майката дигнала ръце да ги възпре и в мъката си през сълзи проклела:
- Да даде господ да се разделите и никога вече да не се видите, нито пък да се срещнете. От вас хората да се плашат и да бягат, с гадини, с риби и жаби да живеете, с тях да другарувате. Дано и аз се вкаменя, та дума да не продумам, глас да не вдигна да ви повикам, обич и милост да нямам към вас, които съм родила и откъснала от сърцето си. Дърветата да ми станат рожби, снагата ми на земя и камък да се стори, сълзите, с които оплаквам сега живота си, извори да станат и от тях реки и потоци да се ройнат, сладостта им за чудо и приказ да бъде. И дай боже, ако те има някъде по небето или по земята, и Пирин да се вкамени и да стане като мене, та да не му се присмиват хората, че е баща на такива буйни и проклети деца.

Още не издумала Рилка тежката клетва и във висинето се явила силна светкавица, която разсекла като с огнен камшик небето, чул се страшен гръм и в миг тя се претворила на планина – такава, каквато я виждаме и сега. По същото време Пирин, който бил далеч някъде на лов, както стоял, така се вкаменил и се сторил на планина – Пирин планина. А двете деца станали реки. Момичето Места било по-кротко и по-хрисимо от брат си, повело водите си полека, кротичко надолу из планината, а момчето – Искър, буен като млад необязден кон, се юрнал напред, пресякъл планината, спуснал се стремглаво надолу в полето и като нямало къде да свърти водите си, а те наедрявали и се усилвали от майчините сълзи, той ги повел към Балкана, проправил си път и се слял с водите на Дунав – буен и неудържим като него.

Оттогава той не е чул нищо за сестра си, както и Места не чула дума за Искър. Майка им, като всяка майка, ги гледа до някое време, а после ги губи от погледа си. Пирин никога не вижда Искър и постоянно тъгува за мъжката си рожба. Затова тая негова страна, която гледа към Софийското поле, винаги е тъмна и зелена, рядко я огрява слънце, по-често спира топъл бащински поглед на Места и тогава се разведря изпълнената му с обич душа, усмихва се, разхубавява се и мами хората към себе си, та и те да погледат от височината хубавата му дъщеря и да й се порадват заедно с него.

Легендите издири
Борислав Рапонджиев от VІ Б клас

Собственият фашизъм

Георги Марков

Като че е станало удобно правило за всички беди да виним единствено обществени устройства, системи, идеологии и отделни личности, които ръководят различни народи. Често пъти без никакво колебание ние даряваме себе си с правата на най-справедливи съдници и лишени от чувство за хумор, поставяме нашите собствени "аз" извън планетата. И разбира се, великодушно забравяме нашите лични участия в извършването на простъпките, греховете или престъпленията, които съдим. Ние обичаме да съдим всички други, освен себе си. Всеки би казал, че това е един от най-човешките грехове, защото е присъщ всекиму. Но аз започвам с него, не за да оправдавам съществуването на порочни обществени системи, идеологии и водачи, а за да се опитам да разбера размера на нашата собствена вина, размера на онова, което всъщност храни, поддържа и крепи така здраво обществената неправда. Въпрос стар, колкото е стар светът. Много пъти мнозина са се питали: "Само обществените форми на фашизма ли бяха виновни за нещастията на милиони хора?" Много пъти мнозина се питат: "Само комунистическата идеология ли е виновна за нещастията на други милиони хора?", "Само Сталин и Берия ли бяха виновни?" И естествено, отговорът си остава едно огромно "НЕ САМО".

Нека най-напред кажа, че в този ред на мисли не правя никаква разлика между фашизъм и комунизъм. Използвам думата фашизъм като исторически по-ясна и конкретна, при това без измамното очарование на думата "комунизъм". И двете изразяват в абсолютно еднаква степен отказа на човека да има свое лице, свой характер, своя индивидуалност, отказа на човек да бъде себе си, като се превръща в амфорна част от нечие стадо със стаден характер, стаден глас, стаден тип. За мен няма никакво значение в името на какво става остадяването на отделна човешка личност - дали в името на една велика нация, или в името на едно въображение, щастливо бъдеще.

Но преди да стигнем до стадото, нека се спрем на онова, което фактически го формира и което не е отвън приетата идеология или личност, а [именно на] СОБСТВЕНИЯ ФАШИЗЪМ. Нека се взрем в себе си и потърсим корените му в тяхната дълбочина.

Може би първият белег на собствения фашизъм това е отказът ни да признаем съществуването на другите човешки същества като равноправни, равностойни и независими от нас. Собственият фашизъм започва от момента на приятното усещане, че аз съм нещо повече от този срещу мен, от произволния, понякога необуздаем инстинкт, че в моето съществуване е вложен повече смисъл, отколкото в неговото. И почти едновременно другият инстинкт - да покажа моето превъзходство, като реализирам какъв да е вид негово подчинение. Така че един от първоизточниците на собствения фашизъм е този неудържим глад да бъдем повече от другите. Всеки може да види, че особено комунистическата идеология и цялата дейност на комунизма разви в най-висока степен това най-ужасно начало на собствения фашизъм. Теорията за класовата борба, целият марксизъм по принцип, онова, което наричат ленинизъм, не е нищо друго, освен идеологическото развитие на собствения фашизъм.

Защо отказът да признаем равноправието и независимостта на другите човешки същества води до второто начало на собствения фашизъм - отказът да разбираме другите. Ние сме заставени да се отнасяме към тях единствено през тесните рамки на собствената ни предпоставеност. Ние затваряме всички шосета и пътища за действителен контакт с другите и прекарваме всички съобщения през цензурата на собствената ни предпоставеност. Ние казваме "Той е Това" и се отнасяме към него като към "Това", което обикновено е твърде далеч от действителното "Той". Ние отказваме да разбираме всички мотиви, причини, стъпки, чувства, прояви, които не кореспондират с нашата представа за "Това". А да не забравяме, че същността на "Това" иде от първото начало на собствения ни фашизъм - а именно, че Той не е нито равноправен, нито равностоен, нито независим от нас. Нашата предпоставеност е нашата слепота. Ние не желаем да видим истинското лице на този срещу нас, както не желаем да разберем истината, заложена в неговата неповторима оригиналност. Защото всяко човешко същество е неповторимо и оригинално. Ние кореспондираме само с онази част от него, която изнася на нашата предпоставеност. При това наше очевидно и пълно неразбиране на човека отсреща ние фанатично настояваме, че нашето мнение или присъда е единствено правилната. Мисля, че няма нужда да посочвам крещящо очевидните примери в българската действителност, които илюстрират огромния размер на собствения фашизъм, който е вкоренен дълбоко в почти всички отношения.

Неразбирането на другите ни лишава от установяването на действителни контакти, лишава ни от най-скъпоценните елементи на човешкото общение - любовта, прощаването, великодушието, оправданието...

...Собственият фашизъм - това са бесовете у нас, това е може би, което всички религии наричат Дявола.

И сега нека подчертая един особено важен момент: отрекъл правото на другите на независимост, собственият фашизъм отрича и нашето право на независимост. Той е, който ни превръща от свободни същества в членове на различни видове стада.

Винаги ме е смущавало, че милиони отделни хора преглъщат идеята за остадяването си и доброволно, често пъти с ентусиазъм, стават фанатични членове на стадото. Защо? Поради какво те се отричат от свободата си, за да приемат покорно и подчинено някакво място в стадото. И не е ли нелогично, че те отричат равноправието и независимостта на другите отделни човешки същества, но признават стадото? Може би тъкмо защото в стадото никой не е свободен, защото то гарантира сигурност, обезпеченост, подкрепа. Освен това взаимоотношенията в стадото потенциално съответстват на напиращия отвътре собствен фашизъм. Въпросите на кариерата, на борбата за печалба, на създаването на приятели и врагове, на задоволяване амбиции и суети - всичко това може да вирее само в атмосферата на някакво стадо, независимо дали то е по-малко или повече демократично. Стадото кастрира окончателно духовната рождена индивидуалност на своите членове, смъква пъстрите им дрехи и им навлича униформи, като в замяна на това им дава своята подкрепа и тържеството на собствения фашизъм - че вие или аз принадлежим не на себе си, а на стадото или на неговия водач. Собственият фашизъм кулминира в пълното отричане на човешката ни индивидуалност...

...Отнело ви човешката индивидуалност, стадото ви предлага куп улеснения. Първо, вие нямате за какво да мислите, има кой да мисли вместо вас. Второ, стадото има една истина - истината на мнозинството - няма значение дали това мнозинство е реално или фиктивно. Трето, стадото не търпи изключения - опитът да се отделите от него, се нарича измяна или предателство. Опитът да не блеете колективно, а да изразите собствения си глас, се нарича индивидуализъм и се наказва. Четвърто, стадото се ръководи от овчаря и никой няма право да обсъжда посоката, в която той води стадото, иначе ще си има работа с кучетата. Пето, стадото изисква пълно и безпрекословно подчинение. Шесто, стадото изисква служене... Биха могли да се дефинират още много типични черти на стадото, но моята тема е собственият фашизъм, или по-добре потенциалното желание на мнозина хора да принадлежат към някакво стадо...

...Собственият фашизъм е в центъра не само на нашите обществени отношения, но преди всичко в центъра на личните ни отношения. Той е още по-жесток и страшен, когато засяга съпруга, деца, приятели, близки.

Идеологията, разните ръководни грешници, драматичните събития са само поводът за проявата на собствения ни фашизъм, както Сталин беше не толкова убиец, колкото повод на хора, обладани от беса на собствения фашизъм, да убият други хора. И накрая да не пропусна нещо друго. Собственият фашизъм е този, който милостиво ни предлага да прехвърли личната отговорност за нашите собствени действия от нашите плещи върху масата на стадото. Но нека не се лъжем. Стадата са безотговорни, а отговорността на техните членове ще си остане завинаги лична, персонална. Собственият фашизъм е нашата най-страшна драма...

Едно обучение в Англия

Едно обучение в Англия. Презентация

Whitecross High School. Презентация