Винсент Ван Гог (1853 - 1890)

.

"Слънчогледите" на Ван Гог

.

.

.

.

.

.

.

.

.

 .

"Обувките" на Ван Гог

.

.

.

.

.

.

.

"Колибите" на Ван Гог

.

.

.

 .

"Полята" на Ван Гог

.

.

.

.

.

.

.

.

"Нощите" на Ван Гог

.

.

.

"Библията" на Ван Гог

.

.

Ван Гог

.

За Априлци

Източният въпрос има три основни взаимносвързани характеристики.
1. Политиката на великите сили към Османската империя от нач. на ХVІІІ век, когато империята бавно и полека от първостепенна става второстепенна европейска сила.
2. Отношенията между великите сили относно кризата и разпадането на Османската империя и как могат да прокарат своите интереси в нейните територии и териториите, които се откъсват от нея.

3. Националноосвободителното движение на народите в Османската империя, преследващи своя основен интерес - освобождението.

Тези три характеристики са зависими една от друга и не могат да се проявят напълно самостоятелно.

През ХV - ХVІІ век антиосманската съпротива на българите е координирана преди всичко с антиосманската политика на Свещената римска империя (Австрия). По време на войната между Свещената лига и Османската империя след втората обсада на Виена през 1683 г. като фактор в източната политика се очертава и Русия, която е член на Свещената лига. Въпреки победата на Лигата, увенчана с Карловацкия договор (1699 г.), през 1739 г. Австрия търпи поражение от османците, с което започва нейното оттегляне от политиката на въоръжени действия на Балканите. Австрия прекратява окончателно войните си с османците през 1791 г. със Свищовския договор, когато воюва с тях за последен път заедно с Русия, но твърде неуспешно. Така се отваря ниша в Източния въпрос, която е изцяло заета от Русия като силата, която ще воюва в региона. Австрия избира дипломацията като средство за участие в източната политика. За балканските народи и особено за техния елит тази промяна на силите става пределно ясна. Те разбират факта, че Русия, преследвайки своите интереси, разбира се, е държавата, на която могат да разчитат на въоръжена подкрепа, преследвайки своя основен интерес - освобождението. Софроний Врачански и членовете на създадения от него политически кръг в Букурещ отчитат това, когато организират и провеждат първата дипломатическа мисия в Русия и търсят нейното съдействие във войната от 1806-1812 г. До 30-те години на ХІХ век антиосманската борба на българите се изразява в участието им в антиосманската борба на балканските народи. При нас възрожденските и националнообразувателните процеси започват по-късно. Участвайки в антиосманските борби на балканските народи, българите трупат опит. Прави им впечатление, че когато един балкански народ се организира и вдигне въстание, то предизвиква намесата на великите сили и получава подкрепата на Русия. Така сърбите се организират през 1804 г. за първото си въстание и Русия през 1806 г. обяви война на Османската империя. Вярно, тогава те не успяват да получат автономия, защото Наполеон влиза през 1812 г. в Русия и войната с Турция е прекратена. Не успяват да получат автономия и с второто си въстание от 1815 г., защото Европа се занимава с Франция след разгрома на Наполеон. Когато, обаче, гърците се организират самостоятелно и вдигат своето въстание през 1821 г., то завършва с държавна независимост за Гърция чрез руско-турската война от 1828 - 1829 г., като с Одринския договор и сърбите получават автономия. Нито Гръцкото кралство тогава, нито Сръбското княжество са възстановени в пълните им национални граници. Те тепърва ще се борят за това, но имат държава, която чрез своя инструментариум ще работи за националната им кауза.

Първият самостоятелен опит на българите за освобождение е Велчовата завера от 1835 г., която завършва неуспешно. Все още нямаме създадена общонационална стратегия за освобождение. Основите й са поставени от Раковски, който избистря идеите си в три поредни плана за освобождение. В последния си план от 1867 г. Раковски посочва, че българите трябва да пристъпят към подготовка на самостоятелно въстание, без да отхвърля идеята за помощ от великите сили и Русия. Но тази помощ трябва да дойде след като ние сме организирали и вдигнали въстанието самостоятелно, както направиха сърбите и гърците. Раковски, обаче, акцентира на външната организация на въстанието - чрез чети отвън, които, навлизайки на българска територия да прерастнат в четническа армия. Ето тук вече изпъква ролята на Левски като идеолог на националноосвободителната революция, който поставя акцент върху подготовката на народа отвътре за въстание. И започва самоотвержено да работи за това. Левски работи за всеобщо българско въстание, чрез което ние сами да се борим за свободата си, отчитайки националистическите искания на съседите ни (отчетени още от Раковски) и интерсите на великите сили. Подготовката трябва да обхване максимално българската нация, да бъде продължителна, за да има едно въстание по-големи шансове за успех.  Левски едва ли е страдал от илюзии, че жертвите и кланетата при едно такова въстание ще бъдат малко. Но работата на Апостола за организиране на самостоятелно въстание не означава, че след евентуалното му избухване великите сили няма да се намесят, преследвайки своите интереси в източната политика. Чрез провеждането на самостоятелно въстание бихме могли да постигнем по-добри резултати при решаването на националния въпрос. Левски, обаче, е заловен и обесен от османците през 1873 г. Заместниците му нямат нужните качества, за да продължат делото му. Старите комитетски дейци се карат помежду си по типично български начин. Създадената от Апостола комитетска мрежа бавно се разпада. И тогава започва Голямата източна криза от 1875 - 1878 г., чието начало поставя въстанието в Босна и Херцеговина. Младите в революционното движение загърбват старите, от които нищо не може да се очаква, и вдигат въстанието.

Когато по стопански и социални причини на 1 юли 1875 г. избухва въстанието в Херцеговина, не е ясно какви мащаби ще получи то. Прерастването му в националноосвободително въстание и последвалите репресии водят до бежанска вълна от над 100 000 души в Сърбия, Черна гора и Австро-Унгария. Балканските владетели Милан и Никола не са подготвени за голям военен конфликт с Османската империя и се опитват да го предотвратят. Именно поради тази причина Сърбия обявява война на Османската империя чак след кървавото потушаване на Априлското въстание, когато изгледите за намеса на великите сили са по-голями, защото на този етап правителствата на двете държави са предупреждавани от тях да не предприемат антиосмански действия. През 1875 г. великите сили не са подготвени за война. Бежанската вълна и репресиите в Босна и Херцеговина, обаче, стават причина за бунтове и брожения сред народите на Сърбия и Черна гора, което стимулира и българската революционна емиграция да координира действията си с Херцеговинското въстание. Разрастващото се недоволство и революционизирането на народите на Балканите става причина великите сили да се раздвижат и да потърсят варианти да тушират това недоволство, което може да взриви региона. Поради тази причина през декември 1875 г. е изработена т.нар. Нота на Андраши (австрийският външен министър), която има за цел да накара султана да извърши реално реформите, залегнали в реформените документи от 1839 и 1856 година, гарантиращи правата на християните в империята. Нотата не изиграва никаква роля, защото Високата портата я приема и изразява съгласие за уж провеждането на реформи, но въстаниците не я приемат. Те не искат реформи по турски вариант, а свобода и независимост. Въстанието се разраства. Цели градове в Босна и Херцеговина са в ръцете на въстаниците и са превърнати в крепости, откъдето воюват с редовната турска войска. В тяхна помощ идват революционери и въстаници от Сърбия, Черна гора, Хърватско и от другите славянски народи. Славянското и не само население в чужбина събира помощи за въстаниците. Такава е ситуацията тук чак до избухването на руско-турската война през 1877 г. Тук са съсредоточени основните редовни турски сили, което до известна степен обяснява използването на нередовна башибозушка войска при потушаването на Априлското въстание. Ето в такава обстановка Гюргевските дейци взимат решението за въстание, опитват се да активизират старите комитети на Левски, да направят що-годе подготовка, за да се включат в събитията и българите, които също с въстание да докажат правото си на свобода. До  кланетата на българите великите сили се стремят да решат източната криза по дипломатически път, защото тя е станала извън техния контрол, не са избистрили своите позиции по кризата и как да се възползват от нея. Не искат на този етап разгаряне на военен конфликт тук. Всички, включително и Русия, чиито емисари в навечерието на Априлското въстание обикалят българските земи и призовават българите да не въстават. Доказателство за тази политика е Берлинският меморандум от май 1876 г., в който великите сили отново поставят въпроса за реформи в балканските провинции на Османската империя. Меморандумът е одобрен от Австрия, Германия, Русия, Франция и Италия. Англия е тази, която отказва да подпише меморандума, защото премиерът Дизраели смята, че другите държави взимат решения без да се допитват и съобразяват с позицията и интересите на Англия. Между великите сили няма консенсус. През целия месец май (тогавашен април) те се занимават с меморандума. 

И точно тогава са изклани българите!
Източната криза навлиза в нов етап.

Въстаниците в Босна и Херцеговина декларират желание след освобождението на провинциите да се присъединят към Сърбия или Черна гора, нещо, което е неприемливо за Австрия, която се стреми да ги анексира. Също така Австрия води тайна, подмолна политика на сближение с Англия, поради доминиращата роля на Берлин в Съюза на тримата императори (Германия, Австрия, Русия). Германският канцлер Бисмарк, от своя страна, се стреми да ангажира военно Русия с Източната криза, за да предотврати сближение между Руската империя и Франция, която всячески се стреми да държи изолирана след френско-пруската война от 1870-1871 г.. Същевременно Русия иска да излезе от международната изолацията, в която изпада след катастрофалната за нея Кримска война (1853-1856). В нейната политика в началото на Голямата източна криза има доста колебание, но динамиката на събитията на Балканите в крайна сметка довеждат до налагане на решението на императора да се поеме по-голям ангажимент. И на този общ дипломатически фон въстаниците в Босна и Херцеговина продължават да воюват. Народите на Балканите ги подкрепят. Българите се вдигат на въстание, което е потушено изключително жестоко. Още през май 1876 г. започва да излиза информация, че в българско са извършени големи кланета, въпреки че турците се опитват всячески да ги прикрият. В началото на юни (6-16) 1876 г. е създадена и извършва изследването си за зверствата над българите първата по-голяма анкетна комисия на граф Церетелев. Известията за ужасите се разпространяват из цяла Европа. Прославянските сили в Русия настояват за война. Към тях се присъединява цялата прогресивна европейска общност. По улиците на големите европейски градове се провеждат демонстрации в подкрепа на българите и правото им да имат национална държава. На 26 юни 1876 г. е подписано Райхщатското споразумение между Русия и Австрия относно подготовката и воденето на руско-турска война, тоест такова официално не е подписано, а е само споразумение, защото великите сили правят последен опит да решат мирно кризата на Цариградската конференция през декември 1876 г. с даването на автономия на българските земи в границите на две области, и когато това не става отново поради задкулисната политика на Англия, Райхщатското споразумение е материализирано вече с подписването на конвенция между Русия и Австро-Унгария (3 януари 1877 г.) във връзка с бъдещата война. Лондонският протокол от 19 март 1877 г., с който великите сили неуспешно настояват Високата порта да изпълни решенията на Цариградската конференция, е последният опит да се избегне войната. Това вече е невъзможно, поради разгара на въстаническата вълна на Балканите и зверствата над българите, защитени от европейската общественост. Така балканските народи, в това число и българският, заставиха великите сили да предприемат военни действия за тяхното освобождение от османско владичество – руско-турската война от 1877–1878 година.

България при Асеневци

Анализ на историческа карта

.

Виктория от V А клас

Преподавател Мария Николова

Учебна 2011/2012 година

.

Династията на Асеневци  управлява Второто българско царство след освобождението от византийско владичество през 1187 година. При нейните владетели България разширява територията си, като включва всички земи, които са били превзети от Византия през 1018 година.

Въстанието на Асен и Петър (1185 – 1187) освобождава цяла Северна България – на изток до Черно море, на запад до Ниш, на север до р. Дунав и до областта Загоре на юг. Асен І (1187 – 1196) разширява територията, като присъединява Средецката област и земи по горното течение на р. Струма.

По-голямо разширение България получава при най-малкия брат Калоян (1197 – 1207). Новите територии, които той присъединява са Белградската и Браничевска област, Поморавието, Западна Тракия, Вардарска Македония и част от Южна Македония, като е убит при опит да превземе Солун. Земите на юг от Стара планина завоюва главно след битката при Одрин през 1205 година, когато разбива рицарските войски и пленява латинския император Балдуин.

След убийството на Калоян на престола се качва неговият племенник Борил (1207 – 1218). При него България търпи много поражения и губи много територии, като границите на държавата ни се свиват отново между р. Дунав и Стара планина. Затова той е детрониран и на негово място е коронясан за български цар синът на Стария Асен - Иван Асен ІІ (1218 – 1241).

Иван Асен ІІ е талантлив дипломат и предпочита преговорите пред войната. Не така, обаче, мисли епирският деспот Теодор Комнин, който нарушава договора с България и я напада. На картата е отбелязана най-важната битка, която Иван Асен ІІ води с епирците при Клокотница на 9 март 1230 година. Войските на Теодор Комнин са разбити, а той е пленен. В резултат на тази битка Иван Асен ІІ възстановява границите от времето на Калоян, присъединява още земи в Тракия, Македония и Албания, като Солунската област става васална на България – ядрото на Епирското деспотство. Така България става най-обширната държава в Югоизточна Европа и единствен православен патриаршески център на континента, като столицата Търново е наречена Втори Константинопол.

 

Цар Самуил - държавник или само нещастен владетел

Характеристика на историческа личност

.

Преподавател:

Кирил Михайлов, уч. от V А клас

Мария Николова

Учебна 2011/2012 година

.

Цар Самуил има велика и, същевременно, трагична съдба. Роден е в семейството на комит Никола, управител на Средецката област. Заедно с братята си Давид, Мойсей и Арон започва непримирима борба срещу византийците, които вече са превзели българската столица Преслав и са обявили североизточна България за византийска провинция. Братята комитопули, които през 971 година стават наместници на пленения от византийците цар Борис ІІ (969 - 976), преместват столицата в Охрид и през 976 година освобождават голяма част от завладените от коварния император Йоан Цимисхи земи, включително и старата столица Преслав. Давид и Мойсей загиват в битки.

През 976 година византийците освобождават от плен българския цар Борис ІІ и брат му Роман с цел да предизвикат междуособици за трона между тях - законните престолонаследници, и Самуил. Когато двамата пресичат границата, обаче, бдителната българска стража по грешка убива царя, тъй като той и брат му са били облечени в ромейски дрехи. Византия не постига целта си  - предизвикването на размирици сред българите, защото Самуил признава царското достойнство на Роман (977 - 997). В това поведение на Самуил ясно проличава неговото държавническо мислене, като едва след смъртта на Роман, поради липса на законен престолонаследник пълководецът Самуил ще бъде провъзгласен за цар (997 - 1014)

Държавническото мислене на Самуил е видно и при отношението му към предателството на родния му брат Арон. След смъртта на бойното поле на Давид и Мойсей Арон е най-възрастният от двамата братя. Като такъв и воден от своето властолюбие той приема предложението на император Василий ІІ да му бъде призната титлата цар на българите. Това би извадило България от войната с империята, би дало време на ромейския василевс да укрепне на престола, да натрупа военни сили и да предприеме нова, вероятно успешна кампания срещу България. Самуил не прощава предателството на брат си и убива него и целия му род. По молба на сина си Гаврил Радомир, той пощадява единствено сина на предателя - Иван Владислав, което в бъдеще се оказва голяма грешка (след смъртта на Самуил Иван Владислав убива своя застъпник Гаврил Радомир, за да завземе престола). Така цар Самуил поставя интересите на българската държава над своите лични, семейни интереси, което го прави наистина един от нашите големи държавници.

Като всички велики български царе, Самуил успява да разшири границите на България. Една от най-прочутите Самуилови битки е битката в прохода Траянови врата през 986 година. През същата година император Василий ІІ решава да прекъсне връзката между източна и западна България, като превземе крепостта Средец. Крепостта от край време е пътен възел на Балканите, защото от нея тръгват пътищата за Мизия, Тракия и Македония. Въпреки силната си армия, Василий ІІ не успява да превземе крепостта и на връщане в Ихтиманския проход Траянови врата е обграден и сразен от войските на Самуил. Императорът се спасява по чудо и едва успява да избяга. 

След грандиозната победа при Траянови врата Самуил утвърждава властта си над северногръцките области Тесалия и Епир, превзема Солун и областта, крепостите Верея и Сервия, преминава през Термопилите и нахлува в Атика (централна Гърция), като българските войски достигат Коринтския проток и Пелопонес. Така България отново, макар и не за дълго, става първостепенна военнополитическа сила на Балканите, граничеща с три морета - Адриатическо, Егейско и Черно. 

Освен отличен военен стратег, Самуил е и изкусен дипломат и политик. При похода си в Сърбия през 998 година той пленява сръбския княз Иван Владимир, разорява земите му, но по-късно омъжва дъщеря си Косара за него и му ги връща. Така спечелва Сърбия за съюзник. Самуил сключва мир и с маджарите, като оженва сина си Гаврил Радомир за дъщерята на маджарския крал. Втората Самуилова дъщеря Мирослава е дадена за съпруга на владетеля на Драчката област (днешна Албания) Ашот, с което владетелят укрепва българските позиции на Адриатическо море. Сватбите на Самуил осигуряват тила на българската държава в предстоящия й грандиозен двубой с Византийската империя - двубой, в който ще се решават съдбините на българския народ.  

От началото на новото второ хилядолетие Византия предприема мащабно настъпление в българските земи с цел тяхното завладяване. Изтощената от над 40 години войни за самозащита и величие българска държава не успява да се противопостави на организираната от амбициозния Василий ІІ вражеска кампания. През 1014 година битката при село Ключ се превръща в катастрофа за българската войска. Византийците успяват да обходят издигнатата от Самуил преградна стена и да нападнат българите в гръб. Около 15 000 български воини са пленени. Императорът заповядва пленниците да бъдат ослепени, като на всеки сто оставят по един едноок да ги води към българските предели. По този начин значителна част от българската армия - гарант за независимостта на една държава, бива унищожена. Самуил не издържа на гледката на изтерзаните си войници, получава удар и няколко дни по-късно умира. След четири години на непрестанни битки с Византия, вътрешни борби за власт и много предателства, идва краят на Първото българско царство.

Падането на България под византийска власт през 1018 година не намалява авторитета на цар Самуил като владетел и държавник. В продължение на десетилетия той е достоен противник на голямата източна империя Византия. Независимо от неблагоприятните обстоятелства в края на своя живот, Самуил се доказва като велик пълководец, като един от грижещите се за българските интереси царе, а не е просто нещастен владетел.

Михаела Чапарова, уч. от V А клас

Преподавател: Мария Николова

Учебна 2011/2012 година

 

Всяка епоха ражда своите личности – големи или малки, положителни или отрицателни, държавници или само нещастни владетели.

Личност – това е ключовата дума, която характеризира цар Самуил. Личност с безспорно лидерски качества, пример за това как с постоянство се съхранява българският народ.

Цар Самуил управлява България от 997 г. до 1014 г.

Това е един от най-трудните и значими периоди в българската история – почти 50-годишна непрестанна война с Византия. В хода на тази война, цар Самуил сурово и упорито отстоява българската народност, като непоколебимо се съпротивлява на византийските набези. В продължение на десетилетия той успява да удържи атаките на византийския император Василий II и дори му нанася сериозни поражения. Непрестанните борби за надмощие с Византия продължават през цялото му царуване.

През 971 г. византийците превеамат Преслав и пленяват владетелите на българската държава – двамата синове на цар Петър (Борис и Роман). Това е началната година на управление на Самуил заедно с тримата му братя – Давид, Мойсей и Арон. В началото на 976 г., възползвайки се от съпротивата във Византия против младия император Василий II, българите започват настъпление за освобождаване на североизточна България с център Преслав (като част от балканските провинции на империята). В хода на бунта византийските управители са изгонени, а хората признават властта на комитопулите Мойсей, Давид, Арон и Самуил, които управляват България съвместно.

Около 978 г. Борис и Роман се завръщат в България, освободени от тъмница от Василий ІІ, чиято цел е да предизвика междуособици в страната. На границата Борис е убит по грешка от български граничар, който е заблуден от византийските му дрехи. Роман успява да обясни кой е, отведен е при Самуил във Видин и е провъзгласен от комитопулите за цар, а Самуил става първи пълководец на България. Така плановете на императора не успяват.

Цар Роман се заема предимно с църковните дела и оставя управлението на държавата в ръцете на Самуил. Този факт сам по себе си представлява оценка на лидерските, управленските и пълководчески качества на Самуил. Активното участие на Самуил и неговата отдаденост в управлението на държавните дела, наред с признанието от страна на цар Роман, свидетелстват за неговите владетелски качества още преди да стане цар на България.

След смъртта на Давид и Мойсей, Арон е най-възрастният от вече двамата братя. Неговите намерения са постепенно да спре войната с Византия и да отстрани от участие в управлението брат си Самуил. Затова той сключил споразумение Василий II да се сродят, като Арон избира за своя жена сестрата на Василий II. От Константинопол е изпратен митрополит, който вместо сестрата на императора води със себе си неизвестна никому жена. След като измамата е разкрита митрополитът е изгорен жив. Когато византийският император разбира за стореното, събира армия и се насочва към прохода Траянови врата, преминава го и обсажда Средец. Обсадата продължава 20 дни и се превръща в предизвестие на катастрофата, която очаква ромеите. Василий II решава да отстъпи към Филипопол, но пътят му минава отново през Траянови врата, където българите на Самуил, притекъл се на помощ на своя брат, вече го причакват. На 17.08.986 г. почти цялата византийска армия е унищожена или попада в плен, а императорът оцелява по чудо.

Стремежът на Арон към самовластие и тайните му преговори с Василий II водят до раздор между двамата братя, който завършва с избиването на Арон и целия му род. Отношенията между Самуил и Арон също характеризират волята и последователността на Самуил. Те не са основание за неизпълнение на държавния дълг от страна на Самуил. Той се притекъл на помощ на Арон в битката при Траянови врата и разгромил византийците. В същото време, знаейки, че противоборството помежду им ще разклати устоите на държавата, Самуил не се поколебал да отстрани брат си. След смъртта на Арон, цяла България минава в ръцете на Самуил. 

Към 991 г. войната с българите пламва отново, а междувременно българският цар Роман, е пленен и откаран в Константинопол. През 997 г., когато достига вест, че е починал, Самуил става едноличен владетел на българската държава.

През 1014 година, решен да спре непрекъснатите нападения на византийците, Самуил построява преградна стена при днешното село Ключ, откъдето се очаква да минат армиите на Василий II. Императорът прави много опити да превъзмогне стената, но с неуспех и загуби на много бойци. Войските на Византия са готови да се оттеглят, когато един от византийските пълководци намира таен път и заобикаля стената, нападайки българите в тил. Византийските хроники съобщават, че ромеите нанасят решително поражение и пленяват 14 или 15 хиляди български войници, които са ослепени и на всеки 100 е оставен един с едно здраво око, за да води другите по пътя към дома. Гледката на ослепената армия поразила Самуил и довела до преждевременната му смърт на 6 октомври същата година.

Безспорно цар Самуил завършва трагично живота си, но според мен той е успешен владетел в трудно за България време. 

Кристиян Петров, уч. от V А клас

Преподавател: Мария Николова

Учебна 2011/2012 година

 

Самуил е истински държавник!

Той е смел водач в борбата за българска независимост.

В едни от най-трудните за България времена Самуил успява да запази границите на страната ни и дори да разшири българските територии на юг и запад до Адриатическо море.

Като добър владетел, Самуил успява в продължение на десетилетия да удържи атаките на византийския император Василий II и му нанася сериозни поражения. И днес помним славната му победа над императора при прохода Траянови врата. Непрестанните борби за надмощие с Византия продължават през цялото му царуване.

Самуил е истински пълководец – предвидлив и решителен в атаките. Подкрепян е от цялото българско общество.

Този велик владетел преживява и трудни моменти по време на управлението си. Той тежко понася предателството на своя брат Арон. Години по-късно гледката на ослепената му армия след битката при село Ключ (1014 г.) е причина за смъртта му.

Въпреки личните си нещастия, цар Самуил проявява твърдост и героизъм в битките за българската независимост. Нито за миг не показва слабост и колебание.

Заради всичко това Самуил е добър държавник и аз като българин се гордея, че сме имали такъв велик владетел!

Държавно устройство на САЩ

Анализ на схема

.

Емилия Варайкова, уч. от Х В клас

Преподавател: Мария Николова

Учебна 2011/2012 година

Представена ни е схемата на държавното управление на САЩ според конституцията им. Конституцията е изработена от Томас Джеферсън по време на Американската война за независимост и е приета през 1787 година. На схемата са ни представени трите власти.

Законодателна – Конгресът, който се дели на две камари – Камара на представителите, която се избира на всеки две години, и Сенат, в който заседават строго определен брой представители (по двама от всеки щат). Сенатът се избира на всеки шест години. Конгресът приема законите на държавата, бюджета и обявява война.

Президентът олицетворява изпълнителната власт. Той е държавен глава и шеф на правителството (министър-председател), главнокомандващ на армията, назначава държавните секретари, федералните служители и членовете на Върховния съдебен съвет (пожизнено). Президентът е избиран веднъж на четири години, като има право на втори мандат, но подлежи и на импийчмънт (отстраняване). Той има право на отлагателно вето върху законите, приемани от Конгреса, като по този начин контролира законодателния орган. Конгресът, обаче, също контролира президента.

Съдебната власт е представена от Върховния съдебен съвет, в който участват върховните федерални съдии, които само президентът има право да назначава.

Трите държавни власти се контролират взаимно – президентът контролира законодателната и съдебната власт, а Конгресът и Върховния съдебен съвет контролират него. Властите са равнопоставени и са в хармония една с друга.

Избирателното право се променя във времето. Първоначално да избират имат право само 10 % от населението от мъжки пол. След това през 1868 година избирателни права имат всички мъже над 21 годишна възраст (освен цветнокожите, на които две години по-късно също е позволено да избират). Чак през ХХ век жените получават право на глас, а през 1971 година възрастта за гласуване е снижена на 18 години.

По форма на държавно управление САЩ са президентска република.

Според мен САЩ са демократична държава, тъй като имат своя конституция, в която са разделени държавните власти, а с времето гражданите получават все по-широки избирателни права и имат парламент, който да защитава интересите им. САЩ са далеч от характерния за времето европейски абсолютизъм, заради наложения граждански контрол и разделение на трите власти, както посочих по-горе.     

. 

Диана Стоянова, уч. от Х В клас

Преподавател: Мария Николова

Учебна 2011/2012 година

САЩ са федерация, чиято форма на управление е президентска република.

В схемата на държавното устройство на САЩ са ни представени трите власти – законодателна, изпълнителна и съдебна.

Органът на управление, свързан със законодателната власт е Конгресът. Той е представен от Сенат с по двама депутати от всеки щат, и Камара на представителите. От 1913 година Сенатът се избира на всеки шест години, а Камарата на представителите на две години.

Изпълнителната власт е представена от президента. Той съвместява едновременно функциите на президент и министър-председател. Избира се на всеки четири години с право на два мандата. Може да бъде подложен на импийчмънт. Президентът е главнокомандващ на въоръжените сили, може също така да назначава държавните секретари, федералните служители и съдиите във федералните съдилища. Назначава и пожизнените членове на Върховния съдебен съвет, но тук контролът е двустранен. Президентът е контролиран и от Конгреса.

Съдебната власт е представена от Върховния съдебен съвет и федералните съдилища. Съветът контролира президента и съблюдава спазването на конституцията.

Във времето избирателните права се променят. През 1789 година избирателно право имат само 10 % от възрастните мъже. След това през 1868 година избирателни права вече имат всички мъже навършили 21 години, но с ограничения за чернокожи и индианци. През 1870 година избирателни права имат всички мъже, освен чернокожите в южните щати и индианците. През 1920 година избирателно право получават и жените над 21 години. Чак през 1964 години всички форми на ограничаване на избирателното право са премахнати, като през 1971 година възрастта е намалена на 18 години. Така в това отношение е постигнато равенство.

От схемата можем да направим извод, че американската конституция е демократична, защото в нея са въведени принципът на народовластието и принципът на разделението на трите власти. С приетия през 1789 година Бил за правата в САЩ се утвърждават и демократичните граждански права и свободи.

.

 

Даниел Койчев, уч. от Х В клас

Преподавател: Мария Николова

Учебна 2011/2012 година

Представена ни е схема на държавното управление на САЩ според конституцията на държавата. Тя е приета през 1787 година, след края на революцията, и е изработена в по-голямата си част от Томас Джеферсън.

На схемата са представени трите власти – законодателна, изпълнителна и съдебна. Изпълнителната власт в лицето на президента предлага закони за разглеждане в Конгреса, управлява външната политика, назначава държавните секретари, командва въоръжените сили и назначава съдиите във Върховния съдебен съвет. Президентът има четиригодишен мандат.

Законодателната власт (Конгресът), съставен от Сенат и Камара на представителите, приема законите, бюджета на държавата и обявява война. Депутатите в Камарата на представителите имат двегодишен мандат, а сенаторите служат шест години.

Съдебната власт, освен че упражнява правосъдие, може да обяви всеки закон за противоречащ на конституцията и така да го отмени.

В началото се смята, че само белите мъже притежават свободите, гарантирани от конституцията. Пълно равенство пред закона за всички граждани се постига едва през 1969 година. Избирателните права в началото също са силно ограничени. Едва през 1971 година право да гласуват получават всички граждани над 18 години.

Големите правомощия на изпълнителната власт определят САЩ като президентска република. Прекомерната власт на президента и значителната му независимост от одобрението на Конгреса, според мен, в голяма степен ограничава демократичността на американското държавно управление