Легенди за българските планини

ВИТОША И ЛЮЛИН

         В едно от околните витошки села имало яко и красиво момиче – Вита се казвало. Тя била най-голямото дете на родителите си и помагала в отглеждането на овцете – главен поминък на тукашните хора. Пасла стадото из околните ливади и често се изкачвала на “Големото било”, за да се нагледа надлъж и шир. Очите й съзирали в далечината река Искър, която като сребърен пояс пресича софийското плодородно поле и се губи в диплите на Балкана. Когато очите се насищали на красивата гледка и безкрайния простор, Вита запявала. Гласът й бил силен и ясен, та се чувал през девет села.
А на “Дългото било” пасъл стадото си друг овчар – Люлин се наричал. Тих и смирен момък бил Люлин, умеел да свири на гъдулка. И когато чувал мощния глас на Вита, пригласял тихо с гъдулката си. Когато девойката мълчала, той се провиквал, искал да чуе гласа й:
- Витооо!
- Щооо! – отговаряла Вита и ехото на двете провиквания се събирало и носело заедно, което достигало до хората като – Витошоо!
По песен и свирка двамата млади се залюбили -отдалеч, без да се срещнат и да се погледнат очи в очи, без да разменят блага дума. Но и двамата изгаряли от желание да бъдат заедно. Нямало кому да оставят стадата си, та да се срещнат и изприкажат. Било определено землището на едното и на другото село, затова стадата пасли в своя мера и било запретено да се нагазва в чужд синур. Годините изтичали като река, децата растели и възмъжавали. Пораснала и Вита мома и стигнала за женитба. Искали я ергени от съседните села, но тя връщала стройниците – Люлин обичала, за него искала да се ожени, но срам я било да признае на майка си. А нямала вярна дружка или по-стара сестра, пред която да разкрие сърцето си. И Люлин обикнал Вита, и той искал да се ожени за нея, но не смеел зъб да обели пред родителите си. Страхувал се, че няма да харесат Вита – такава мъжкарана, дето знае само овците, не би била по волята на кротката и уредна Люлинова майка. А се вървели стройници бедни и богати, красиви и грозни, от близки и далечни села, но Вита връщала всички. Един ден дошел вестоносец от далечно село – най-личният момък, най-добрият майстор зидар пращал стройници за Вита. Всяка година майсторите напускали родното си село и по девет месеца ходели по различни краища да строят къщи, та им трябвало яка и силна жена, която да върти сама дома, докато се върнат гурбетчиите. Овчарката имала такава слава, тъкмо за тяхното момче невеста.
Когато вечерта Вита прибрала стадото, издоила и седнала да вечеря, майка й казала:
- Утре брат ти ще отиде с овците. За тебе идват стройници от добър род и с добър занаят. Ще те женим, вече няма да ни правиш за смях! Нищо не рекла Вита. А сутринта, когато домашните й станали – от нея нямало ни следа. Търсили я тук, търсили я там, но напразно. А към пладне чули гласа й, пеела от височината на “Големото било”. Чули и провикването на Люлин, който пасял овците си по “Дългото било”:
- Витооо!
- Щооо! – отговаряла Вита и ехото на двете провиквания се събирало и носело заедно, което достигало до хората като – Витошоо!
Витината майка разбрала, че и тоя път дъщеря им ще ги направи за смях, излязла на височина над Княжево и проклела през сълзи:
- Гръм да те удари, щерко, да те вкамени, дето си застанала, и черна да почернееш като земята, както чернее и моята душа от срам пред чуждите хора. И тоя Люлин, дето те лъже и мами, и той на земя и камък да стане!
Било ясно и слънчево време, но отведнъж се стъмнило. Надвиснали тежки черни облаци и страшен гръм процепил земята. Вита, която стояла в тоя миг на връх “Големото било”, паднала. Гръм ударил Люлин овчар на “Дългото било”. Оттогава хората нарекли “Големото било” Витоша, а “Дългото било” – Люлин. Върхът, където Вита била ударена от гръм, бил наречен Черни връх.

ХЕМУС И РОДОПА

 Хем и Родопа били брат и сестра – деца на морски бог.  Живели на воля из обширните полета, играели и пеели по цял ден. Все измисляли забавни неща, с които радвали и разсмивали околните. Веднъж двете деца решили да се престорят на най-старите богове – мъж и жена, за които слушали да се говори, че владеят водата и земята, птиците и животните. Речено-сторено. Хем си направил дълга бяла брада, а Родопа разплела буйните си руси коси. Денят бил хубав и слънчев, та играта им се виждала много отдалеч. Старият бог, владетелят на света, ги зърнал, разсърдил се и превърнал красивата Родопа в планина. В този миг Хем уплашен погледнал сестра си и също се вкаменил. 

ЛЕГЕНДА ЗА СТРАНДЖА

Легендата разказва, че някога Странджа била по-малката сестра на Стара планина. Не се намерил жених за нея и тя, като пораснала, избягала далеч на изток, скрила се от семейството си и от тия, които я знаели и познавали. Намерила приятно място и се заселила със семействата на най-близките си приятелки, които и останали верни и никога не проявили любопитство да узнаят, защо момците не искали да се оженят за нея. В скоро време селището започнало да се увеличава - тук пуснали корени различни хора от различни места. Странджа бдяла над населението, като орлица го бранила от лошите хора. Скоро името й на смела и юначна мома се разнесло наблизо и далеч. Странджа често се обличала като овчар-кехая, препускала бързоногото си конче, стигала морето, сякаш риба делфин се хвърляла в приятната морска вода, докато кончето пасяло край брега. Дълго, дълго плувала Странджа и освежавала уморената си от езда снага. А после, освежена и с нови сили, се мятала на кончето и препускала към дома си, като се спирала из пътя само да поговори с работливи хора, които се връщали от работа по нивите. Името на Странджа се понесло като приятен морски бриз по близки и далечни селища, а добротата й прехвърлила три морета. И  тръгнали сватове от далечни страни да я искат, но тя все не намирала достоен съпруг за себе си. И ето един пролетен ден се явили стотина чернокожи млади мъже, яхнали охранени арабски коне. Най-напред яздел черен, като изгорял въглен, едър мъж, с червена качулка на главата, с три реда тежки златни синджири на шията, с по девет златни гривни на ръцете, а на всеки пръст имал пръстен от злато с безценни камъни. Дошли непознатите чернокожи люде близо до къщата на Странджа и спрели. Слезли от конете и изпълнили обширния двор. Без много разпитване казали, че идват от далечна, топла страна отвъд морето, да искат прочутата Странджа за своя султан — мъжа с червената качулка и скъпите златни накити. Изтръпнали приятелите на Странджа, уплашила се и тя — как ще се омъжва за някакъв си незнаен султан от незнайна земя! И как тя, хубавицата белолика и русокоса, с големи кръгли черни очи, с тънки като гайтан вежди и стройна като топола снага, ще може да бъде султанка на хора толкова различни от нейния народ! Докато се чудела как да се избави от тия незнайни сватове, тъмни облаци закрили небето, широки огнени светкавици прерязали небесния купол, земята се разтърсила толкова силно, че реките се вдигнали на високи талази и със сила прорязвали широки долини, а сушата над тях се въздигала на десетки места. Когато "трескавицата" стихнала, от неканените сватове нямало ни следа — удавили се в морето, което до тогава било светлосиньо и оглеждало цялото небе, а сега водата станала черна и високи вълни заливали бреговете му със страшно бучене и плясък... Така, казва легендата, се образувала вековната планина, която хората нарекли с името на първата заселница — Странджа, а морето, чиито води миели полите й — Черно море. И за да пазят планината и земята от лоши люде, жителите по тия места съградили много калета и крепостни стени, които станали вечна стража на хубавата българска земя. Тук извират и се вливат в морето реките Ропотамо и Велека. Тук се подвизавали прочути със зулумите си кърджалии, тук намирали убежище славни хайдути и войводи като Петко войвода, Ангел войвода, Индже и Кара Кольо, Мартин войвода и др., възпети в десетки песни и легенди, в приказки и предания.

 

РИЛА И ПИРИН

         “Планината, що виждаш сега, нашата Рила планина, някога била жена” – разказваха хората в някогашното село Горни Пасарел, потънало под водите на язовир Искър. – “Та името на жената било Рилка. Тя се оженила за момък от горните земи. Името му било Пирин …” Рилка и Пирин се оженили против волята на Рилкините родители. Те не давали единствената си дъщеря на Пирин, защото не го знаели кой е, откъде е, чий син е, какъв занаят има и с какво ще изкарва прехраната за жена и деца. Рилка била много красива и работна мома, а инак – луда глава: каквото й се поревне – това правела, не слушала ни баща, ни майка.

Оженили се двамата луди-млади без сватове и сватба, без песни и свирки, без родителска благословия. Оженили се и забегнали далеч от хората, заселили се в едно високо и пусто място. После им се родили две деца – момче и момиче. Кръстили ги Искър и Места – дотогава никой не бил чувал такива имена.

Бащата ходел на лов, а майката гледала къщицата и децата. Двете планинчета били буйни и палави деца. По цял ден се борели, карали и биели, вдигали олелия до небето. Оплаквала се майката на бащата, молела го той да се заеме с децата, да ги укроти с бащина дума и мъжка ръка. Ала Пирин, мъжка му работа, не слушал оплакванията на Рилка. Неговата грижа била да донесе храна и дрехи за челядта си, а как живее тази челяд, какво прави без него – това било грижа и занимание за майката. Случило се веднъж, че братът и сестрата се скарали жестоко, надумали си тежки думи, дори скочили да се бият. Майката дигнала ръце да ги възпре и в мъката си през сълзи проклела:
- Да даде господ да се разделите и никога вече да не се видите, нито пък да се срещнете. От вас хората да се плашат и да бягат, с гадини, с риби и жаби да живеете, с тях да другарувате. Дано и аз се вкаменя, та дума да не продумам, глас да не вдигна да ви повикам, обич и милост да нямам към вас, които съм родила и откъснала от сърцето си. Дърветата да ми станат рожби, снагата ми на земя и камък да се стори, сълзите, с които оплаквам сега живота си, извори да станат и от тях реки и потоци да се ройнат, сладостта им за чудо и приказ да бъде. И дай боже, ако те има някъде по небето или по земята, и Пирин да се вкамени и да стане като мене, та да не му се присмиват хората, че е баща на такива буйни и проклети деца.

Още не издумала Рилка тежката клетва и във висинето се явила силна светкавица, която разсекла като с огнен камшик небето, чул се страшен гръм и в миг тя се претворила на планина – такава, каквато я виждаме и сега. По същото време Пирин, който бил далеч някъде на лов, както стоял, така се вкаменил и се сторил на планина – Пирин планина. А двете деца станали реки. Момичето Места било по-кротко и по-хрисимо от брат си, повело водите си полека, кротичко надолу из планината, а момчето – Искър, буен като млад необязден кон, се юрнал напред, пресякъл планината, спуснал се стремглаво надолу в полето и като нямало къде да свърти водите си, а те наедрявали и се усилвали от майчините сълзи, той ги повел към Балкана, проправил си път и се слял с водите на Дунав – буен и неудържим като него.

Оттогава той не е чул нищо за сестра си, както и Места не чула дума за Искър. Майка им, като всяка майка, ги гледа до някое време, а после ги губи от погледа си. Пирин никога не вижда Искър и постоянно тъгува за мъжката си рожба. Затова тая негова страна, която гледа към Софийското поле, винаги е тъмна и зелена, рядко я огрява слънце, по-често спира топъл бащински поглед на Места и тогава се разведря изпълнената му с обич душа, усмихва се, разхубавява се и мами хората към себе си, та и те да погледат от височината хубавата му дъщеря и да й се порадват заедно с него.

Легендите издири
Борислав Рапонджиев от VІ Б клас

Собственият фашизъм

Георги Марков

Като че е станало удобно правило за всички беди да виним единствено обществени устройства, системи, идеологии и отделни личности, които ръководят различни народи. Често пъти без никакво колебание ние даряваме себе си с правата на най-справедливи съдници и лишени от чувство за хумор, поставяме нашите собствени "аз" извън планетата. И разбира се, великодушно забравяме нашите лични участия в извършването на простъпките, греховете или престъпленията, които съдим. Ние обичаме да съдим всички други, освен себе си. Всеки би казал, че това е един от най-човешките грехове, защото е присъщ всекиму. Но аз започвам с него, не за да оправдавам съществуването на порочни обществени системи, идеологии и водачи, а за да се опитам да разбера размера на нашата собствена вина, размера на онова, което всъщност храни, поддържа и крепи така здраво обществената неправда. Въпрос стар, колкото е стар светът. Много пъти мнозина са се питали: "Само обществените форми на фашизма ли бяха виновни за нещастията на милиони хора?" Много пъти мнозина се питат: "Само комунистическата идеология ли е виновна за нещастията на други милиони хора?", "Само Сталин и Берия ли бяха виновни?" И естествено, отговорът си остава едно огромно "НЕ САМО".

Нека най-напред кажа, че в този ред на мисли не правя никаква разлика между фашизъм и комунизъм. Използвам думата фашизъм като исторически по-ясна и конкретна, при това без измамното очарование на думата "комунизъм". И двете изразяват в абсолютно еднаква степен отказа на човека да има свое лице, свой характер, своя индивидуалност, отказа на човек да бъде себе си, като се превръща в амфорна част от нечие стадо със стаден характер, стаден глас, стаден тип. За мен няма никакво значение в името на какво става остадяването на отделна човешка личност - дали в името на една велика нация, или в името на едно въображение, щастливо бъдеще.

Но преди да стигнем до стадото, нека се спрем на онова, което фактически го формира и което не е отвън приетата идеология или личност, а [именно на] СОБСТВЕНИЯ ФАШИЗЪМ. Нека се взрем в себе си и потърсим корените му в тяхната дълбочина.

Може би първият белег на собствения фашизъм това е отказът ни да признаем съществуването на другите човешки същества като равноправни, равностойни и независими от нас. Собственият фашизъм започва от момента на приятното усещане, че аз съм нещо повече от този срещу мен, от произволния, понякога необуздаем инстинкт, че в моето съществуване е вложен повече смисъл, отколкото в неговото. И почти едновременно другият инстинкт - да покажа моето превъзходство, като реализирам какъв да е вид негово подчинение. Така че един от първоизточниците на собствения фашизъм е този неудържим глад да бъдем повече от другите. Всеки може да види, че особено комунистическата идеология и цялата дейност на комунизма разви в най-висока степен това най-ужасно начало на собствения фашизъм. Теорията за класовата борба, целият марксизъм по принцип, онова, което наричат ленинизъм, не е нищо друго, освен идеологическото развитие на собствения фашизъм.

Защо отказът да признаем равноправието и независимостта на другите човешки същества води до второто начало на собствения фашизъм - отказът да разбираме другите. Ние сме заставени да се отнасяме към тях единствено през тесните рамки на собствената ни предпоставеност. Ние затваряме всички шосета и пътища за действителен контакт с другите и прекарваме всички съобщения през цензурата на собствената ни предпоставеност. Ние казваме "Той е Това" и се отнасяме към него като към "Това", което обикновено е твърде далеч от действителното "Той". Ние отказваме да разбираме всички мотиви, причини, стъпки, чувства, прояви, които не кореспондират с нашата представа за "Това". А да не забравяме, че същността на "Това" иде от първото начало на собствения ни фашизъм - а именно, че Той не е нито равноправен, нито равностоен, нито независим от нас. Нашата предпоставеност е нашата слепота. Ние не желаем да видим истинското лице на този срещу нас, както не желаем да разберем истината, заложена в неговата неповторима оригиналност. Защото всяко човешко същество е неповторимо и оригинално. Ние кореспондираме само с онази част от него, която изнася на нашата предпоставеност. При това наше очевидно и пълно неразбиране на човека отсреща ние фанатично настояваме, че нашето мнение или присъда е единствено правилната. Мисля, че няма нужда да посочвам крещящо очевидните примери в българската действителност, които илюстрират огромния размер на собствения фашизъм, който е вкоренен дълбоко в почти всички отношения.

Неразбирането на другите ни лишава от установяването на действителни контакти, лишава ни от най-скъпоценните елементи на човешкото общение - любовта, прощаването, великодушието, оправданието...

...Собственият фашизъм - това са бесовете у нас, това е може би, което всички религии наричат Дявола.

И сега нека подчертая един особено важен момент: отрекъл правото на другите на независимост, собственият фашизъм отрича и нашето право на независимост. Той е, който ни превръща от свободни същества в членове на различни видове стада.

Винаги ме е смущавало, че милиони отделни хора преглъщат идеята за остадяването си и доброволно, често пъти с ентусиазъм, стават фанатични членове на стадото. Защо? Поради какво те се отричат от свободата си, за да приемат покорно и подчинено някакво място в стадото. И не е ли нелогично, че те отричат равноправието и независимостта на другите отделни човешки същества, но признават стадото? Може би тъкмо защото в стадото никой не е свободен, защото то гарантира сигурност, обезпеченост, подкрепа. Освен това взаимоотношенията в стадото потенциално съответстват на напиращия отвътре собствен фашизъм. Въпросите на кариерата, на борбата за печалба, на създаването на приятели и врагове, на задоволяване амбиции и суети - всичко това може да вирее само в атмосферата на някакво стадо, независимо дали то е по-малко или повече демократично. Стадото кастрира окончателно духовната рождена индивидуалност на своите членове, смъква пъстрите им дрехи и им навлича униформи, като в замяна на това им дава своята подкрепа и тържеството на собствения фашизъм - че вие или аз принадлежим не на себе си, а на стадото или на неговия водач. Собственият фашизъм кулминира в пълното отричане на човешката ни индивидуалност...

...Отнело ви човешката индивидуалност, стадото ви предлага куп улеснения. Първо, вие нямате за какво да мислите, има кой да мисли вместо вас. Второ, стадото има една истина - истината на мнозинството - няма значение дали това мнозинство е реално или фиктивно. Трето, стадото не търпи изключения - опитът да се отделите от него, се нарича измяна или предателство. Опитът да не блеете колективно, а да изразите собствения си глас, се нарича индивидуализъм и се наказва. Четвърто, стадото се ръководи от овчаря и никой няма право да обсъжда посоката, в която той води стадото, иначе ще си има работа с кучетата. Пето, стадото изисква пълно и безпрекословно подчинение. Шесто, стадото изисква служене... Биха могли да се дефинират още много типични черти на стадото, но моята тема е собственият фашизъм, или по-добре потенциалното желание на мнозина хора да принадлежат към някакво стадо...

...Собственият фашизъм е в центъра не само на нашите обществени отношения, но преди всичко в центъра на личните ни отношения. Той е още по-жесток и страшен, когато засяга съпруга, деца, приятели, близки.

Идеологията, разните ръководни грешници, драматичните събития са само поводът за проявата на собствения ни фашизъм, както Сталин беше не толкова убиец, колкото повод на хора, обладани от беса на собствения фашизъм, да убият други хора. И накрая да не пропусна нещо друго. Собственият фашизъм е този, който милостиво ни предлага да прехвърли личната отговорност за нашите собствени действия от нашите плещи върху масата на стадото. Но нека не се лъжем. Стадата са безотговорни, а отговорността на техните членове ще си остане завинаги лична, персонална. Собственият фашизъм е нашата най-страшна драма...

Едно обучение в Англия

Едно обучение в Англия. Презентация

Whitecross High School. Презентация

Български национален въпрос (1878 - 1885)

Анализ на изображение

Александра Стоянова, уч. от VІ А клас,

Преподавател: Мария Николова

Учебна 2012/2013 година 

Представена ни е литография от Николай Павлович - "Мизия, Траки и Македония". Изображението илюстрира възникването на Българския национален въпрос - разпокъсването на България с Берлинския мирен договор. Събитието и литографията датират от вт. пол. на XIX век.

На литографията са изобразени три жени, олицетворяващи съответно Княжество България, Източна Румелия и земите, останали под османска власт.

Първата жена, Княжество България, е на преден план – освободената от османска власт територия. Жената е облечена в царски дрехи, символ на власт. В едната си ръка държи меч - победа, а в другата българското знаме – свобода и държавност. Под краката й лежи турското знаме, което символизира победата над османците. Главата й е увенчана с корона, подчертаваща държавността. Зад нея стои лъв – символът на България и до днес.

Втората жена, Източна Румелия, е на заден план, което показва положението й на провинция в Османската империя. Тя е облечена в хубави бели дрехи, символ на автономията на провинцията. На главата й има венец, също символ на автономния й статут. Протегнала е ръка нагоре – молба и израз на желанието й да се освободи напълно.

Третата жена, олицетворяваща земите, останали по османска власт, логично е нарисувана в най-далечния план на изображението. Облечена е в траурни черни дрехи и забрадка, подчертаващи нещастието й. Жената е с наведена глава, а над нея се вее знамето на Османската империя, показващо статута й на все още поробена земя. Това се разбира и от веригите, в които е окована жената.

След освобождението българите не са доволни от това териториално разделение на земите им, защото Македония и Тракия са останали под османско владичество.

Българският народ си поставя за основна цел да съедини всички части на България. Успех за това е Съединението на Княжество България и Източна Румелия през 1885 година. 

 

Иван Димов,  уч. от VІ А клас,

Преподавател: Мария Николова

Учебна 2012/2013 година 

Представена ни е историческа литография - "Обединена България" от Н. Павлович. Тя е нарисувана непосредствено след войната със Сърбия от 1885-1886 г.

На преден план са застанали наскоро обединените Княжество България и Източна Румелия. И на двете сестри са сложени корони, като тази на Княжеството, естествено, е по-внушителна и символизира държавата. Източна Румелия е прегърната от Княжество България - покровителство и единство. Освен това и двете сестри са облечени в царствени одежди, с плащеници - символ на равнопоставеността им, и държат здраво в ръцете си меч и щит, символизиращи тяхното желание да бранят отечеството си на всяка цена. На щита на Източна Румелия има държавен герб. Знамето, което и двете сестри държат, е с венец и цветни ленти, на които са изписани местата, където са се водили ключови сражения от  изминалата сръбско-българска война, с която българите защитават Съединението си.

Както Княжеството, така и Източна Румелия са стъпили върху сръбското знаме и счупено оръдие, символ на разгромната и неочаквана победа на България във войната със Сърбия.

До тях продължава да реве лъвът на революцията и борбата, подтикващ останалите под чужда власт български земи да се вдигнат на въстание за свобода.

На заден план  вдясно е изобразена Македония и земите, останали под чужда власт. Македония продължава да е облечена в траурни, тъмни дрехи. Над нея още се вее безнадеждно Османското знаме. Фактът, че Македония е седнала до руините на сграда, е свидетелство за разрухата и лошите условия, в които живеят българите в неосвободените области.

След Съединението и сръбско-българската война главната цел на България ще бъде да освободи и обедини областите, в които живеят българи, в една обща държава. За постигането й българските политици и граждани ще използват и средствата на войната.

135 години от освобождението на България

В края на 70-те години на XIX век, в контекста на всеобщата криза в Османската империя и разгара на Голямата Източна криза (1875 – 1878), се създават обективни предпоставки за промяна на политическата карта на Балканския полуостров, една от чиито прояви е създаването на българска държава.
 .

В историческата наука се приема, че „началото на края” на Османската империя е положено от султан Махмуд II (1808 – 1839), който извършва икономически реформи (премахва феодалната тимарска система), насочващи стопанството на империята по пътя на модерното пазарно либерано развитие. Тази политика е продължена и при неговите наследници Абдул Меджид І (1839 – 1861) и Абдул Азис (1861 – 1876). Техните реформи поставят началото на т.нар. епоха „Танзимат” (реорганизация). Водещо в стопанската политика на тези султани е привличането на чужди капитали, в резултат на което Османската империя изпада в дълбока икономическа и политическа зависимост от чужди държави. Катастрофално нараства размерът на държавния дълг, като външните заеми са използвани за грандиозно строителство на дворци и административни сгради, за нуждите на нарасналата  бюрократична машина, изграждането на модерен военноморски флот и укрепването на армията. В навечерието на руско–турската освободителна война османският външен дълг надхвърля 5 млрд. франка. В резултат на това основният сектор на икономиката на империята – селското стопанство, търпи пълен упадък. На места в провинциите в процеса на преминаването на земята в частна собственост османски административни лица извършват насилие над християнското население, изземвайки земите му и предизвиквайки локални въстания, потушени с много кръв (въстанията в западните български земи през 30-те и 40-те години). В края на 1875 г. Османската империя обвява частична финансова криза, което, от своя страна, предизвиква и политическа криза. Само за периода 1871-1873 са сменени около десет велики везири (първи министри). Нараства влиянието на т. нар. „нови османи” - либерална партия, която се бори за премахване на абсолютизма и въвеждане на конституционна монархия, като вариант за запазване на целостта на империята.
.

През 1875 г. е увеличен размерът на феодалния десятък, което води до засилване на недоволството сред християнското население, изнасящо на плещите си финансовата криза в империята. Когато османските бирници (събирачи на данъци) през лятото на същата година се опитват за втори път за няколко дни да съберат данъците в района на Херцеговина, избухва спонтанно въстание, което обхваща целия регион до Босна. За да избегнат предполагаемите кланета, старци, жени и деца бягат в Черна гора, Сърбия и австрийски гранични райони, откъдето материално подпомагат въстаниците.  Помощ получават и от другите славянски народи. В координация с Херцеговинското въстание през септември 1875 г. избухва Старозагорското въстание в България, което е неуспешно. През пролетта на 1876 г. избухва по-добре подготвеното Априлско въстание, което е потушено с много голямо кръвопролитие. „Българските ужаси” изострят до крайна степен Източния въпрос. В защита на българите се разгръща мощно гражданско движение във Франция, Русия, Англия, Австро-Унгария, Италия, Германия, Чехия, Румъния, Сърбия, Гърция и други страни. Българската кауза получава подкрепа от видни учени, писатели, журналисти и общественици като Дженюъриъс Макгахан, Уилям Гладстон, Джузепе Гарибалди, Ф. М. Достоевски, И. С. Тургенев и мнозина други. Във френския парламент Виктор Юго казва: „Настанал е момент да се издигне глас против зверствата. Целият свят се е възмутил и възнегодувал от тях. Има минути, когато човешката съвест взема думата и заповядва да я слушат. Трябва да се тури край на империите, които убиват.”

При така създалата се обстановка Сърбия и Черна гора са убедени, че ако обявят война на Османската империя, Руси ще ги подкрепи. На 30 юни 1876 г. сръбският княз Милан от името на Сърбия и Черна гора обявява война на империята, която завършва неуспешно.

До зверските кланета на българите великите сили правят всичко възможно да тушират напрежението на Балканите и да запазят целостта на Османската империя. Международният отзвук след Априлското въстание обаче поставя на дневен ред въпроса за намиране на решение на създалата се Източна криза.

Австро-Унгария е империя, в чиито граници живеят милиони славяни, поради което принципно е против освободителното движение на славянските народи на Балканите и образуването на големи славянски държави в региона, които да станат обединителен център на славянството. В противен случай Хабсбургската империя настоява за присъединяване на Босна и Херцеговина в контекста на антисръбската й политика. Също така Австрия води тайна, подмолна политика на сближение с Англия, поради доминиращата роля на Берлин в Съюза на тримата императори (Германия, Австрия, Русия).
.

Германското правителство на Ото фон Бисмарк инициира избухването на руско-турската война през 1877 г. Целта на германската политика е да насочи погледа на Русия към Балканите и Закавказието, за да не допусне руско-френско сближение. Бисмарк дирижира сближението на Австрия и Русия по въпроса за война срещу Османската империя, гарантирайки австрийското присъединяване на Босна и Херцеговина срещу присъединяването на Бесарабия към Руската империя. Германският канцлер смята, че Великобритания би одобрила такова споразумение при условие, че й бъде гарантирано присъединяването на Египет. Така Франция – традиционен германски външнополитически неприятел, който след поражението през 1871 г. се подготвя за война с Германия, би изпаднала в политическа изолация.

След продължително обсъждане руското правителство взима решение да окаже помощ на въстаналите балкански народи. В Източната криза империята вижда възможност да излезе от международната изолация, резултат от Кримската война (1853 – 1854), и да възстанови авторитета си сред славянските православни народи. Още повече, че другите велики сили, преследващи своите интереси, всъщност създават благоприятни възможности за война с османците, без по никакъв начин да я застрашават. Цената на руското владеене на Проливите включва австрийското владеене на Босна и Херцеговина, не подкрепа на френските аспирации към германските по това време Елзас и Лотарингия, английското владеене на Египет и остров Кипър.

На 26 юни 1876 г. е подписано Райхщатското споразумение между Русия и Австрия относно подготовката и воденето на руско-турска война, тоест такова официално не е подписано, а е само споразумение, защото великите сили правят последен опит да решат мирно кризата на Цариградската конференция през декември 1876 г. с даването на автономия на българските земи в границите на две области. Предложението е отхвърлено от Османската империя със съдействието на английската дипломация, в резултат на което Райхщатското споразумение е материализирано вече с подписването на конвенция между Русия и Австро-Унгария (3 януари 1877 г. – Будапещенска конвенция) във връзка с бъдещата война – австрийски неутралитет в замяна на окупация на Босна и Херцеговина. Лондонският протокол от 19 март 1877 г., с който великите сили неуспешно настояват Високата порта да изпълни решенията на Цариградската конференция, е последен опит да се избегне войната, отхвърлен от Османската империя. През април 1877 г. е подписано споразумение между Русия и Румъния, което разрешава преминаването на руски войски през румънска територия в замяна на което, както и поради румънското военно участие във войната, Кралство Румъния ще получи след нейния край Северна Добруджа. Междувременно в османската държава е извършен преврат, като новата власт обявява обнародването на конституция, в която са защитени гражданските права и свободи на всички народи в границите на империята. При наличието на такива, Високата порта отхвърля предложенията на великите сили за даване на свобода на българския народ. При тези обстоятелства, войната остава единственото средство за решаване на българския въпрос.  На 22 април 1877 г. канцлерът Александър Горчаков съобщава на руските дипломатически служби в чужбина, че за да защити християните на Изток и за да запази достойнството на Русия пред Европа, императорът е принуден да обяви война на Турция. Два дни след това, на 24 април 1877 г., в Кишинев Александър II подписва манифест за обявяване на войната.
.

При избухването на войната османската и руската армия на Балканския фронт като численост са почти равни (280 000 османци срещу 276 000 руснаци). Главният щаб на руската Дунавската армия се установява в Кишинев, където пристигат много доброволци българи. Със съгласието на руското командване, тези доброволци формират Представителен пеши конвой на главнокомандващия, който по-късно се преименува в Българско опълчение под ръководството на генерал-майор Николай Столетов. Обучението на Опълчението се извършва от руски офицери и българи на руска военна служба. Ентусиазмът е толкова висок, че въпреки краткото време, с което разполагат за обучение, опълченците показват отлични бойни качества, а в хода на войната участват в ключови сражения.
.

Руският план на войната е изработен от ген. Обручев. Негова основна цел е освобождаването на България чрез общо, мощно настъпление в направление Свищов, Търново, Габрово, Стара Загора, Одрин и Цариград. Настъплението според плана е осигурено от две страни – откъм четириъгълника Силистра, Русе, Шумен и Варна, и откъм Плевен. За главнокомандващ на Дунавската армия е определен княз Николай Николаевич.

При избухването на войната османското правителство няма цялостно разработен план. Най-общо се предвижда турската армия да отбранява р.Дунав, а ако не удържи руснаците тук, да се оттегли към Стара планина, накъдето ще бъдат насочени резерви и ще бъде предприето контранастъпление за отхвърляне на руските войски на румънска територия.  

На 22/23 юни 1877 г., според разработения план, Долнодунавският отряд на ген. Цимерман  форсира р. Дунав демонстративно при Галац и Браила и отвлича вниманието на турските сили, които са в укрепения четириъгълник Варна – Силистра – Русе – Шумен. Истинското форсиране на реката започва на 26 юни в района на Свищов, като най-напред преминава 14-а пехотна дивизия на ген. Драгомиров.  На 27 юни е освободен първият български град – Свищов.

След преминаването на р. Дунав се създават три отряда – Преден, Западен и Източен. Предният отряд (12 000 души) под командването на генерал-лейтенант Йосиф Гурко, в който е включено и Българското опълчение, получава задача да настъпи на юг към Търново, Габрово и Шипка. Западният отряд (35 000 души) под командването на генерал-лейтенант Николай Криденер настъпва към Никопол и Плевен, а Източният (75 000 души) под командването на княз Александър Александрович настъпва към Русе със задача да задържа противника в района на четириъгълника.

През първия етап на войната най-успешно се развиват действията на Източния отряд. Към 21 юли 1877 г. руските войски се укрепват по течението на р. Лом, като блокират в четириъгълника Силистра – Русе – Шумен – Варна значителни османски части начело с Мехмед Али паша, след което спират своето настъпление.

През първия етап на войната Предният отряд на ген. Гурко с бързо придвижване превзема Търново на 7 юли, прехвърля се през Хаинкьойския проход и превзема Казанлък и с. Шипка. Скоро след това са освободени с участието на Българското опълчение Стара и Нова Загора. Победният ход на руските войски предизвиква страх у османското командване, което прехвърля от Албания в Дедеагач армията на Сюлейман паша  и я насочва към Стара Загора. Тук в края на юли и началото на август 1877 г. се водят тежки сражения. Войските на Предния отряд са принудени да се оттеглят към старопланинските проходи, като османците опожаряват до основи Стара Загора. Подпалени са и други села и градове в Тракия.  Боевете при Стара Загора са „бойното кръщение” на Българското опълчение.
.

Едновременно с бойните действия на Предния отряд такива води и Западния отряд. Под командването на ген. Криденер е освободен Никопол, след което войските се насочват към Плевенската крепост, защитавана от силите на Осман паша. Първата атака е извършена на 20 юли, но завършва без успех, като загубите на руските войски само при тази атака възлизат на 7 000 души убити и ранени. Втората и третата атака са извършени на 30 юли и 11 септември, като дадените от руска страна жертви достигат почти 30 000 души. При създалите се обстоятелства, руснаците са принудени да се оттеглят.
.

Неуспехът на военните действия при Плевен се отразява върху целия ход на войната. Съществува опастност многобройните сили на Сюлейман паша да преминат Стара планина и да се съединят с войските на Осман паша при Плевен и с войските на Мехмед Али паша в Добруджа. Опит за решаване на създалата се ситуация е прегрупирането на руските военни сили. Предният отряд на ген. Гурко е разформирован. От него е отделен като самостоятелен Шипченски отряд начело с ген. Столетов, който включва Българското опълчение и части от Орловския и Брянския полк. Задачата на Шипченския отряд е да спре придвижването на армията на Сюлейман паша на север от Стара планина, за да не се съедини с османските войски в Плевен и Добруджа.  Изградени са отбранителни позиции на трите върха Орлово гнездо, Св. Никола и Шипка, като отбранителната позиция на връх Шипка е определена като главна. 

Настъплението на Сюлеймановите войски започва на 18 август. Османската армия наброява над 37 000 души, от които 27 000 се насочват към връх Шипка. Боевете започват на 21 август на Орлово гнездо, като първият щурм завършва неуспешно за османците. Настъплението е подновено на 23 август. Боевете са изключително ожесточени. Османски части под командването на Вейсел паша успяват да обкръжат бойците откъм Габрово, с което ги лишават от всякакъв път за отстъпление. Преминава се към кръгова отбрана. На Шипка остават шепа християнски защитници. Към края на деня идва помощ откъм Габрово, което окуражава защитниците на Шипка и под новото командване на ген. Радецки противникът е отблъснат. Сюлейман паша губи битката за Шипченския проход.

След неуспешната трета атака над Плевен на 11 септември 1877 г., руското командване назначава ген. Тотлебен, инженер и специалист по провеждане на блокади, за командващ на Западния отряд. На крепостта е наложена пълна блокада, като на 9 декември Осман паша прави последен опит да разкъса руския обръч. След тежки боеве на 10 декември 1877 г. раненият Осман паша се предава заедно със 128 щабни и около 2 000 младши офицери, 40 000 войници и 77 оръдия.

С падането на Плевен започва вторият етап на руско-турска война, при който руската Дунавска армия преминава в настъпление. Създаден е сборен Западен отряд под командването на ген. Гурко, който преминава успешно Арабаконашкия проход и на 4 януари 1878 г. освобождава София. Настъплението продължава на юг, като са освободени големите градове Пазарджик и Пловдив. Междувременно Троянският отряд на ген. Карцов преминава при тежки зимни условия Троянския проход и се слива с отряда на ген. Гурко. Успешно преминават Тревненския и Хаинкьойския проход отрядите на ген. Святополк-Мирски и ген. Скобелев, към който са зачислени и българските опълченци. Заедно с Шипченския отряд начело с ген. Радецки тези отряди водят епични боеве на 8 и 9 януари 1878 г. с войските на Вейсел паша, изтеглили се под Шипченския проход на линията Шипка – Шейново. Вейсел паша се предава с около 28 000 души войска.

В началото на февруари обединените руски сили стигат до Дедеагач (Александруполис), като преди това Османската империя настоява за сключване на примирие. То е сключено в Одрин на 31 януари, като на 3 март 1878 г. в истанбулското предградие Сан Стефано е подписан прелиминарният (предварителен) договор, с който завършва руско-турската освободителна за Балканите и България война.

По време на войната българският народ се включва масово в нея в помощ на руските войски. Освен Българското опълчение като военна единица в руската армия, хиляди българи действат като разузнавачи, доброволци и помагачи, за да воюват за освобождението си. Руското разузнаване, представено от ген. Новоселски, полк. Паренсов, полк. Бобриков и други, организират мащабна разузнавателна мрежа от българи в земите ни. С разузнаваческа дейност се занимават хора, като Тома Кърджиев, Стефан Стамболов, Христо Стоянов, Тодор Велков, Петко Славейков, архим. Макарий и други. Едновременно с това са формирани стотици чети, които покриват територията на България и действат в тила на турските сили. Такива чети създават Панайот Хитов, Филип Тотю, Дядо Желю, Ильо Марков, Христо Иванов – Големия, кап. Петко Войвода и други. Българите оказват съдействие на руснаците при преминаването на старопланинските проходи и ги снабдяват с храна и провизии. В създадените болници и лазарети доброволно се трудят хиляди български жени, фелдшери и лекари. През най-тежките месеци на войната градове като Свищов, Търново, Габрово, Казанлък, Орхание (Ботевград), София, Пловдив и други са превърнати в истински болници, които приютяват хиляди ранени руски войници и български опълченци. В този смисъл, участието на българите както в бойните действия, така и като помощници на руските войски се явява естествено продължение на национолноосвободителните им борби от Възраждането.
.

Санстефанският договор създава автономно Българско Княжество със собствено правителство и народна милиция. В неговите граници са включени Северна България, без Северна Добруджа, която преминава към Румъния, цяла Тракия, без Гюмюрджинско и Одринско, оставащи в Турция, и цяла Македония, без Солунската област и Халкидическия полуостров. Площта на Княжеството е близо 160 000 кв.км и е с население над 4 500 000 души. Основният закон на страната – Органически устав, трябва да бъде избран от българско Учредително събрание. Предвижда се изборът на княз да бъде потвърден от турското правителство и направен със съгласието на великите сили. Също така се предвижда в продължение на две години в страната да има Временно руско управление, което да съдейства за изграждане на органите на управление  и институциите тук. Органическият устав трябва да защити интересите и правата на националните малцинстава от турски, гръцки и влашки произход.
.

Санстефанският договор, с малки изключения, обединява българската нация в общи политически граници и се превръща в символ на българската мечта за национално обединение през следващите десетилетия.  

Англия и Австро-Унгария се обявяват против Санстефанска България, в чието лице виждат здрава основа на руското влияние на Балканите. Подобно е и отношението на Германия, чийто канцлер Бисмарк се заема със задачата да подготви международен конгрес, на който великите сили да обсъдят и вземат решения относно съдбата на освободените балкански територии. Русия не е в състояние да се противопостави на другите държави, поради всеобщото изтощение от водената война, а и тя има поети договорености с тях при нейната подготовка – договорът да бъде изработен на конгресен форум с общото участие на великите сили. При тези обстоятелства, на 13 юни 1878 година започва Берлинският конгрес. Един месец по-късно, на 13 юли, е подписан и влиза в сила Берлинският договор. Той разделя българските земи на пет части. Северна България и Софийската котловина съставят трибутарно, васално на Османската империя Княжество България с християнско правителство и своя войска. Предвижда се изработването на конституция на Княжеството да бъде направено от Учредително събрание, като тя трябва да гарантира гражданските права и свободи на населението на страната независимо от етническата и религиозната му принадлежност. Изборът на княз трябва да получи одобрението на султана и великите сили. Срокът за пребиваване на руски войски и на Временно руско управление е намален до девет месеца,  докато се изработи и приеме основният закон на страната. Княжеството се задължава да плаща годишен данък (трибут) на Османската империя.

Берлинският договор обособява и автономна провинция Източна Румелия, обхващаща Горнотракийската низина с административен център Пловдив. Областта се управлява от генерал-губернатор, християнин, назначаван от султана. Предвижда се действието на Органически устав като основен закон на областта, който трябва да бъде изработен и одобрен от великите сили и от султана. В областта се създава местна жандармерия и милиция, чиято задача е да пазят вътрешния ред.Одринска и Беломорска Тракия и Македония остават под абсолютната власт на султана, като се предвижда там да се проведат реформи, гарантиращи гражданските права на населението.

Северна Добруджа е предадена на Румъния заради участието й в освободителната война, както и поради предварителната договореност с Русия за размяна на територии. Поморавието с Ниш и Пирот  е дадено на обявеното с договора независимо Кралство Сърбия, което успява да окупира тези земи в хода на войната, в която се включва с военни сили.

Берлинският договор е несправедлив при решаването на българския въпрос - жестоко разкъсва българската нация. Договорът става причина за зараждането на българския национален въпрос, чиято същност се изразява в борбата на българския народ за национално обединение. Той създава на Балканския полуостров малки държави, които в перспектива ще враждуват помежду си за територии. Непрекъснатите конфликти тук до Втората световна война ще станат повод политиците на времето да нарекат полуострова военен погреб.

Руско-турската война от 1877 – 1878 година води до отхвърлянето на османската власт върху значителни български територии и в този смисъл има освободителен характер. Българският народ участва под различни форми в нея, с което изразява желанието си за свобода и съдейства за нейното постигане. Подписаният на 3 март 1878 година Санстефански договор е израз на националния идеал на българите, тъй като в тяхната държава са включени етнически и исторически заложените й територии на Мизия, Тракия и Македония. Берлинският конгрес, обаче, разпокъсва тези територии, с което разпокъсва и българската нация. Така пред младото Българско Княжество са поставени предизвикателства, чието решение би довело до утвърждаването му като държава.