Клуб "Историк"

Блогът е създаден на 2 декември 2011 година от Мария Николова, преподавател по история в 138. СУЗИЕ "Проф. Васил Златарски". Поставя си три цели:
1. Да отразява работата на учениците в учебните часове по история и извън тях.
2. Да разпространява знание.
3. Да запали, разгори и поддържа любовния огън към историята у всеки.

петък, 20 април 2012 г.

За Априлци


Източният въпрос има три основни взаимносвързани характеристики.
1. Политиката на великите сили към Османската империя от нач. на ХVІІІ век, когато империята бавно и полека от първостепенна става второстепенна европейска сила.
2. Отношенията между великите сили относно кризата и разпадането на Османската империя и как могат да прокарат своите интереси в нейните територии и териториите, които се откъсват от нея.
3. Националноосвободителното движение на народите в Османската империя, преследващи своя основен интерес - освобождението.
Тези три характеристики са зависими една от друга и не могат да се проявят напълно самостоятелно.

През ХV - ХVІІ век антиосманската съпротива на българите е координирана преди всичко с антиосманската политика на Свещената римска империя (Австрия). По време на войната между Свещената лига и Османската империя след втората обсада на Виена през 1683 г. като фактор в източната политика се очертава и Русия, която е член на Свещената лига. Въпреки победата на Лигата, увенчана с Карловацкия договор (1699 г.), през 1739 г. Австрия търпи поражение от османците, с което започва нейното оттегляне от политиката на въоръжени действия на Балканите. Австрия прекратява окончателно войните си с османците през 1791 г. със Свищовския договор, когато воюва с тях за последен път заедно с Русия, но твърде неуспешно. Така се отваря ниша в Източния въпрос, която е изцяло заета от Русия като силата, която ще воюва в региона. Австрия избира дипломацията като средство за участие в източната политика. За балканските народи и особено за техния елит тази промяна на силите става пределно ясна. Те разбират факта, че Русия, преследвайки своите интереси, разбира се, е държавата, на която могат да разчитат на въоръжена подкрепа, преследвайки своя основен интерес - освобождението. Софроний Врачански и членовете на създадения от него политически кръг в Букурещ отчитат това, когато организират и провеждат първата дипломатическа мисия в Русия и търсят нейното съдействие във войната от 1806-1812 г. До 30-те години на ХІХ век антиосманската борба на българите се изразява в участието им в антиосманската борба на балканските народи. При нас възрожденските и националнообразувателните процеси започват по-късно. Участвайки в антиосманските борби на балканските народи, българите трупат опит. Прави им впечатление, че когато един балкански народ се организира и вдигне въстание, то предизвиква намесата на великите сили и получава подкрепата на Русия. Така сърбите се организират през 1804 г. за първото си въстание и Русия през 1806 г. обяви война на Османската империя. Вярно, тогава те не успяват да получат автономия, защото Наполеон влиза през 1812 г. в Русия и войната с Турция е прекратена. Не успяват да получат автономия и с второто си въстание от 1815 г., защото Европа се занимава с Франция след разгрома на Наполеон. Когато, обаче, гърците се организират самостоятелно и вдигат своето въстание през 1821 г., то завършва с държавна независимост за Гърция чрез руско-турската война от 1828 - 1829 г., като с Одринския договор и сърбите получават автономия. Нито Гръцкото кралство тогава, нито Сръбското княжество са възстановени в пълните им национални граници. Те тепърва ще се борят за това, но имат държава, която чрез своя инструментариум ще работи за националната им кауза.
Първият самостоятелен опит на българите за освобождение е Велчовата завера от 1835 г., която завършва неуспешно. Все още нямаме създадена общонационална стратегия за освобождение. Основите й са поставени от Раковски, който избистря идеите си в три поредни плана за освобождение. В последния си план от 1867 г. Раковски посочва, че българите трябва да пристъпят към подготовка на самостоятелно въстание, без да отхвърля идеята за помощ от великите сили и Русия. Но тази помощ трябва да дойде след като ние сме организирали и вдигнали въстанието самостоятелно, както направиха сърбите и гърците. Раковски, обаче, акцентира на външната организация на въстанието - чрез чети отвън, които, навлизайки на българска територия да прерастнат в четническа армия. Ето тук вече изпъква ролята на Левски като идеолог на националноосвободителната революция, който поставя акцент върху подготовката на народа отвътре за въстание. И започва самоотвержено да работи за това. Левски работи за всеобщо българско въстание, чрез което ние сами да се борим за свободата си, отчитайки националистическите искания на съседите ни (отчетени още от Раковски) и интерсите на великите сили. Подготовката трябва да обхване максимално българската нация, да бъде продължителна, за да има едно въстание по-големи шансове за успех.  Левски едва ли е страдал от илюзии, че жертвите и кланетата при едно такова въстание ще бъдат малко. Но работата на Апостола за организиране на самостоятелно въстание не означава, че след евентуалното му избухване великите сили няма да се намесят, преследвайки своите интереси в източната политика. Чрез провеждането на самостоятелно въстание бихме могли да постигнем по-добри резултати при решаването на националния въпрос. Левски, обаче, е заловен и обесен от османците през 1873 г. Заместниците му нямат нужните качества, за да продължат делото му. Старите комитетски дейци се карат помежду си по типично български начин. Създадената от Апостола комитетска мрежа бавно се разпада. И тогава започва Голямата източна криза от 1875 - 1878 г., чието начало поставя въстанието в Босна и Херцеговина. Младите в революционното движение загърбват старите, от които нищо не може да се очаква, и вдигат въстанието.
Когато по стопански и социални причини на 1 юли 1875 г. избухва въстанието в Херцеговина, не е ясно какви мащаби ще получи то. Прерастването му в националноосвободително въстание и последвалите репресии водят до бежанска вълна от над 100 000 души в Сърбия, Черна гора и Австро-Унгария. Балканските владетели Милан и Никола не са подготвени за голям военен конфликт с Османската империя и се опитват да го предотвратят. Именно поради тази причина Сърбия обявява война на Османската империя чак след кървавото потушаване на Априлското въстание, когато изгледите за намеса на великите сили са по-голями, защото на този етап правителствата на двете държави са предупреждавани от тях да не предприемат антиосмански действия. През 1875 г. великите сили не са подготвени за война. Бежанската вълна и репресиите в Босна и Херцеговина, обаче, стават причина за бунтове и брожения сред народите на Сърбия и Черна гора, което стимулира и българската революционна емиграция да координира действията си с Херцеговинското въстание. Разрастващото се недоволство и революционизирането на народите на Балканите става причина великите сили да се раздвижат и да потърсят варианти да тушират това недоволство, което може да взриви региона. Поради тази причина през декември 1875 г. е изработена т.нар. Нота на Андраши (австрийският външен министър), която има за цел да накара султана да извърши реално реформите, залегнали в реформените документи от 1839 и 1856 година, гарантиращи правата на християните в империята. Нотата не изиграва никаква роля, защото Високата портата я приема и изразява съгласие за уж провеждането на реформи, но въстаниците не я приемат. Те не искат реформи по турски вариант, а свобода и независимост. Въстанието се разраства. Цели градове в Босна и Херцеговина са в ръцете на въстаниците и са превърнати в крепости, откъдето воюват с редовната турска войска. В тяхна помощ идват революционери и въстаници от Сърбия, Черна гора, Хърватско и от другите славянски народи. Славянското и не само население в чужбина събира помощи за въстаниците. Такава е ситуацията тук чак до избухването на руско-турската война през 1877 г. Тук са съсредоточени основните редовни турски сили, което до известна степен обяснява използването на нередовна башибозушка войска при потушаването на Априлското въстание. Ето в такава обстановка Гюргевските дейци взимат решението за въстание, опитват се да активизират старите комитети на Левски, да направят що-годе подготовка, за да се включат в събитията и българите, които също с въстание да докажат правото си на свобода. До  кланетата на българите великите сили се стремят да решат източната криза по дипломатически път, защото тя е станала извън техния контрол, не са избистрили своите позиции по кризата и как да се възползват от нея. Не искат на този етап разгаряне на военен конфликт тук. Всички, включително и Русия, чиито емисари в навечерието на Априлското въстание обикалят българските земи и призовават българите да не въстават. Доказателство за тази политика е Берлинският меморандум от май 1876 г., в който великите сили отново поставят въпроса за реформи в балканските провинции на Османската империя. Меморандумът е одобрен от Австрия, Германия, Русия, Франция и Италия. Англия е тази, която отказва да подпише меморандума, защото премиерът Дизраели смята, че другите държави взимат решения без да се допитват и съобразяват с позицията и интересите на Англия. Между великите сили няма консенсус. През целия месец май (тогавашен април) те се занимават с меморандума. 
И точно тогава са изклани българите!
Източната криза навлиза в нов етап.
Въстаниците в Босна и Херцеговина декларират желание след освобождението на провинциите да се присъединят към Сърбия или Черна гора, нещо, което е неприемливо за Австрия, която се стреми да ги анексира. Също така Австрия води тайна, подмолна политика на сближение с Англия, поради доминиращата роля на Берлин в Съюза на тримата императори (Германия, Австрия, Русия). Германският канцлер Бисмарк, от своя страна, се стреми да ангажира военно Русия с Източната криза, за да предотврати сближение между Руската империя и Франция, която всячески се стреми да държи изолирана след френско-пруската война от 1870-1871 г.. Същевременно Русия иска да излезе от международната изолацията, в която изпада след катастрофалната за нея Кримска война (1853-1856). В нейната политика в началото на Голямата източна криза има доста колебание, но динамиката на събитията на Балканите в крайна сметка довеждат до налагане на решението на императора да се поеме по-голям ангажимент. И на този общ дипломатически фон въстаниците в Босна и Херцеговина продължават да воюват. Народите на Балканите ги подкрепят. Българите се вдигат на въстание, което е потушено изключително жестоко. Още през май 1876 г. започва да излиза информация, че в българско са извършени големи кланета, въпреки че турците се опитват всячески да ги прикрият. В началото на юни (6-16) 1876 г. е създадена и извършва изследването си за зверствата над българите първата по-голяма анкетна комисия на граф Церетелев. Известията за ужасите се разпространяват из цяла Европа. Прославянските сили в Русия настояват за война. Към тях се присъединява цялата прогресивна европейска общност. По улиците на големите европейски градове се провеждат демонстрации в подкрепа на българите и правото им да имат национална държава. На 26 юни 1876 г. е подписано Райхщатското споразумение между Русия и Австрия относно подготовката и воденето на руско-турска война, тоест такова официално не е подписано, а е само споразумение, защото великите сили правят последен опит да решат мирно кризата на Цариградската конференция през декември 1876 г. с даването на автономия на българските земи в границите на две области, и когато това не става отново поради задкулисната политика на Англия, Райхщатското споразумение е материализирано вече с подписването на конвенция между Русия и Австро-Унгария (3 януари 1877 г.) във връзка с бъдещата война. Лондонският протокол от 19 март 1877 г., с който великите сили неуспешно настояват Високата порта да изпълни решенията на Цариградската конференция, е последният опит да се избегне войната. Това вече е невъзможно, поради разгара на въстаническата вълна на Балканите и зверствата над българите, защитени от европейската общественост. Така балканските народи, в това число и българският, заставиха великите сили да предприемат военни действия за тяхното освобождение от османско владичество – руско-турската война от 1877–1878 година.

Няма коментари:

Публикуване на коментар