От триумф към национална катастрофа

.
Балканските войни (1912 - 1913)
 

"Българи, в продължение на 25-годишното ми царуване съм дирил винаги в мирна културна работа напредъка, щастието и славата на България. И в тази посока аз желаех да върви постоянно българският народ. Провидението обаче е отсъдило инак. Настана момент, когато българското племе е повикано да напусне благодата на мира и да прибегне към оръжието за постигане на една велика задача. Отвъд Рила и Родопите наши братя по кръв и вяра не бяха честити и до днес, 35 години след нашето освобождение, да се сдобият със сносен човешки живот. Всички усилия, направени за достигането на тази цел, както от Великите сили, така и от българските правителства, не създадоха условия, при които тия християни да се радват на човешки права и свободи. Сълзите на балканския роб, воплите на милионното християнско население не можеха да не покъртят нашите сърца, сърцата на техни еднородци и едноверци, които дължим свобода и мирен живот на една велика християнска освободителка. И българският народ си спомни пророческото слово на Царя - освободителя: "Святото дело трябва да се доведе докрай!" Нашето миролюбие се изчерпа... За да помогнем на угнетеното християнско население в Турция, никакво друго средство не ни остана, освен да се обърнем към оръжието. Само с това средство ние виждаме, че ще можем да му спечелим закрила на живота и имота.Хуманните християнски чувства, свещеният дълг да се помага на братя, когато ги застрашава изтребление, честта и достойнството на България ми наложиха повелителния дълг да повикам под знамената приготвените за отбрана на отечеството синове.Нашето дело е право, велико и свято. Със смирено упование в закрилата и помощта на всевишния възвестявам на българския народ, че войната за човешки права на християните в Турция е обявена.Повелявам на храбрата българска войска да навлезе в турските предели! Редом и наедно с нас ще воюват против общия неприятел за същата цел войските на сдружените с България балкански държави: Сърбия, Гърция и Черна гора. И в тая борба на кръста против полумесеца, на свободата срещу тиранията, ние ще имаме симпатиите на всички ония, които обичат правдата и напредъка. Силен с тия симпатии, нека юначният български войник си спомни геройските дела на своите бащи и деди и доблестта на своите учители - руските освободители - и нека лети от победа към победа.

Напред! Бог да е с нас!"

Манифест на цар Фердинанд за обявяване на Балканската война

София, 5 октомври 1912 г.

.

Решенията на Берлинския конгрес (1.06 – 1.07. 1878) разкъсват Санстефанска България на пет части – Княжество България в земите между р. Дунав и Стара планина и Софийската котловина; автономна провинция Източна Румелия с административен център Пловдив; Македония и Тракия остават под абсолютната власт на султана, а за участието им в руско-турската война Румъния и Сърбия получават съответно Северна Добруджа и Поморавието. Берлинският договор води до зараждането на българския национален въпрос - търсене на пътища за съединението на Княжество България с Източна Румелия и добиване на автономия на Македония и Тракия, които по-късно да се присъединят към България.
Първата успешна стъпка за решаване на националния въпрос е извършеното на 6 септември 1885 година Съединение на Княжество България с Източна Румелия. След него, от края на ХІХ век българските политици провеждат умерена политика по македонския въпрос, съобразена с Берлинския договор. Основно измерение на тази политика е провеждането на реформи в Македония и Тракия, които да доведат до автономия на тези области, като предпоставка за успешно съединение с България. Поради неуспеха на тази политика и жестокото потушаване на Илинденско-Преображенското въстание от 1903 година единственият път, който се очертава като възможен за решаване на националния въпрос е пътят на войната.  

.

От началото на ХХ век Османската империя навлиза в период на стопанска и финансова криза, която постепенно се развива и като политическа. Засилват се  националноосвободителните движения на подвластните на империята народи в Азия, като османското политическо и военно присъствие там е застрашено. Това води до нестабилност в управлението на държавата, като все повече се засилва опозицията срещу абсолютиското управление, която се изразява от буржоазната и националистическа група на т.нар. младотурци. Израз на всеобхватната криза, както и доказателство, че Османската империя не е в състояние да води успешна война са резултатите от итало-турската война от 1911 година, при която империята губи земите на Киренайка (Либия) и Додеканезките острови. Състоянието на империята вдъхва надежда, че една военна кампания на балканските християни срещу нея ще има победен резултат – освобождаване на Македония и Тракия. 
.

Същевременно в началото на ХХ век България се намира в период на възходящо развитие. Създадена е добре функционираща администрация, в стопанско отношение страната е водещата сила в региона, а положените усилия за модернизация на армията я очертават и като водещата военна сила на полуострова. През 1908 година България обявява своята независимост, с което се утвърждава като равноправна в международните отношения държава и вече има свободата да се включи във въоръжена акция срещу бившия си сюзерен Османската империя. България обаче не е в състояния да воюва сама срещу империята, тъй като съседните й християнски държави не биха позволили това, а и не би имала подкрепата на великите сили. Затова страната провежда дълга дипломатическа подготовка за войната. В началото на 1910 година Фердинанд и министър-председателят Александър Малинов посещават Петербург да преговарят за създаването на българо-руски съюз срещу Османската империя, необходим, за да укрепи военнополитическия тил на България в предстоящия военен конфликт с империята. Руското парвителство, обаче, не се ангажира пряко с военна и политическа подкрепа на България. То предлага на българската делегация идеята за създаване на българо-сръбско споразумение, чрез което да се изгради славянски съюз на Балканите под руска протекция. Този славянски блок се разглежда от Русия като важен и в преспектива, тъй като вече назрява световният конфликт между Антантата (Съглашение; Русия, Франция и Великобритания) и Централните сили (Троен съюз; Германия, Австро-Унгария и Италия), като Антантата се стреми да постави балканските държави в своята сфера на влияние. Отчитайки важността на руската политика на Балканите, за да спечели още повече симпатиите й през 1911 година цар Фердинанд поставя на власт русофилското правителство на Иван Ев. Гешов, което започва интензивни преговори за създаване на съюз със Сърбия и Гърция срещу Османската империя. Коалиционното правителство на Народната и Прогресивнолибералната партия, отново във връзка с подготовката на престоящата война, свиква през 1911 година V Велико народно събрание, което извършва корекции в Търновската конституция. Най-съществената от тях е изменението на чл. 17, което дава право на българския владетел да сключва международни договори без да се допитва до правителството и без да бъдат одобрени от Народното събрание. Това изменение в конституцията ще има пагубни последици в политиката по решаването на националния въпрос. 
.
На 29 февруари 1912 година е подписан таен съюзен договор между България и Сърбия, придружен от таен анекс и тайна военна конвенция. Чрез договора двете държави си гарантират независимостта и териториалната цялост при нападение от трета страна. Те решават да действат заедно, ако велика сила вкара войска в европейските вилаети на Турция или ако там започнат безредици, които застрашават интересите им. За генерален арбитър по всички спорни въпрос в съюза е обявена Русия.
Тайният анекс е ядрото на компромиса и урежда разпределението на завоюваните от България и Сърбия територии. България признава на Сърбия всички права върху земите на северозапад от Шар планина (днешно Косово и Новопазарския санджак), а Сърбия признава на България всички права върху земите на изток от р. Струма и Родопите (Пиринска Македония). За останалата част от македонските земи е решено да се иска автономия, а ако такава не бъде получена, да се пристъпи към подялба. Прокарана е линията Крива паланка – Охридското езеро, като земите на югоизток образуват т.нар. безспорна зона, която минава към България. В нея са включени градовете Крива паланка, Велес, Щип, Прилеп, Крушево, Битоля, Охрид, Кукуш, Струмица, Сяр и други. Между Шар планина и линията е дефинирана спорната зона, за чията подялба след войната трябва да се произнесе Русия. 

Тайната военна конвенция, сключена между двете държави задължава България да воюва с близо два пъти по-голяма армия. По време на войната тя мобилизира всичките си сили и армията й нараства на малко повече от 700 000 души, от които 370 000 взимат пряко участие във военните действия по фронтовете. В същото време Сърбия мобилизира около 290 000 души, от които на фронта са изпратени около 190 000. В договора неправилно са определени посоките на бойните действия. Българската войска поема най-трудните сражения в Одринска Тракия, докато сръбската армия се съсредоточава в Македония. 

Договорът поставя началото на Балканския съюз и сътрудничеството между България и Сърбия за успешна война срещу Османската империя с цел освобождаване на християнските територии. В неговата същина, обаче, е заложен бъдещ конфликт. С подписването на българо-сръбския договор за първи път българската държава прави компромис по националния въпрос, като се съгласява официално да се извърши подялба на македонските земи. По време на войната там - основната територия, към която се стреми България, ще воюват сръбски и гръцки войски, които след нейния край ще поставят искането за териториите на Македония, които са под тяхна военна окупация. И това при условие, че България “изнася” тежестта на военната кампания.  

.

От началото на март 1912 година с посредничеството на Великобритания се активизират тайните българо-гръцки преговори. На 16 май е сключен таен отбранителен съюзен договор, насочен срещу Османската империя. Двете страни не успяват да постигнат никакво териториално разпределение и очевидно разчитат на принципа на окупацията.Съгласно конвенцията, България трябва да участва най-малко с 300 000 души армия, а Гърция със 120 000. Атина не признава българо-сръбските териториални договорености и остава с развързани ръце при всякакви комбинации при окупационните дествия на своите войници. Така в края на войната ще предяви своите претенции към Южна Македония.
В средата на август 1912 година цар Фердинанд и сръбският крал Петър привличат към съюза с устно споразумение черногорския крал. Той обещава да воюва без да сключва договор и първи да нападне Османската империя без да бъде предизвикан. За да гарантира неговата лоялност България отпуска на Черна гора 750 000 лева заем и поема издръжката на 30 000 черногорска армия по време на войната до 30 000 лева на ден.

 

На 26 септември 1912 година, без още да е обявена война, Черна гора започва военни действия при крепостта Шкодра (днешна Албания). На 5 октомври Балканският съюз официално обявява война на Османската империя.

Главнокомандващ

Цар Фердинанд 

Заместник-главнокомандващ

Ген. Михаил Савов

Началник на Генералния щаб

Ген. Иван Филчев

Пъва армия - Ген. Васил Кутинчев 

Разположена в района на р. Тунджа,за да настъпва в централното направление в Източна Тракия към Одрин – Цариград. 

Втора армия - Ген. Никола Иванов
Разположена в триъгълника на р. Марица, Харманли и Хасково с цел да обсади крепостта Одрин и блокира турските гарнизони. 

Трета армия - Ген. Радко Димитриев
Разположена в околностите на Ямбол като резерв на Първа армия. Има за задача чрез обходни действия да настъпи към Лозенград и там да се обедини с Първа армия. 

Родопски отряд - Ген. Стоян Ковачев
Разположен в Източните Родопи с цел да настъпи в Западна Тракия и да овладее егейския бряг. 

Седма Рилска дивизия - Ген. Георги Тодоров 
Включена е в състава на сръбската армия и има за задача да настъпи по долината на р. Струма и да достигне Солун.  

Още в началните бойни действия на 10 и 11 октомври Първа армия постига няколко бляскави успеха, с които започва писането на нова страница от историята на българската войнска доблест и бойна слава. В същото време Втора армия обсажда Одрин и блокира 60 000 турска армия. След броени дни предните части на обединените Първа и Трета армии под ръководството на Радко Димитриев влизат в опразнения от врага Лозенград. За значимостта на тази победа свидетелства изказването на главнокомандващия на германската армия, според който Лозенград може да бъде превзет само от немски части и то в срок от 3 месеца. Наред с това английските вестници окачествяват тази победа като триумф във военната история.Турското командване прави опит да спре настъпващите български войски на укреплението Люлебургас – Караагач – Бунархисар. Противникът превъзхожда българската армия с 20 000 души, но от 15 до 21 октомври българите пробиват неприятелската отбрана. След тази победа чуждите кореспонденти в района обявяват, че в Източна Европа се е появила нова военна сила, която дори великите сили не могат да удържат. Пред пълно унищожение са изправени две турски армии, които започват панически да се оттеглят към Чаталджа. Отново европейската преса разказва с въодушавление и уважение за победата на българите.Успешно действат и българските отряди в Източна Тракия и Родопите. В техния състав действат много от дружините на ВМРО. Под мощното им настъпление падат Кърджали, Разлог, Банско, Неврокоп и Драма. Към средата на ноември е разбит и турският Родопски корпус, а неговият командващ е пленен. 

Победен е маршът и на Седма Рилска дивизия в състава на сръбската армия. След успешни битки са освободени Горна Джумая (Благоевград), Кочани, Пехчево, Царево село. Пометени са турските позиции при Струмица и Рупелското дефиле. И тук българската армия действа съвместно с четите и отрядите на ВМРО, които превземат Щип и Мелник. Седма дивизия се устремява към Солун, но едно денонощие преди това, на 26 октомври градът е предаден от турците на гръцките войски. Така голямото пристанище, икономическият и политически прозорец на Македония към Средиземно море завинаги е загубен за България. 

По същото време сръбските войски, действащи в района на Куманово и Скопие нанасят сериозни поражения на османската Вардарска армия. Успешно действат и гръцките войски в Южна Македония. В помощ на сръбските и гръцките войски действат отново четите на ВМРО. Те овладяват градовете Клисура, Велес и други, но в тях за кратко се развява българското знаме, защото скоро са окупирани от Сърбия и Гърция.
Втора българска армия продължава обсадата на голямата крепост Одрин, от изхода на която военните специалисти виждат развръзката на войната. Тук на 16 октомври двамата пилоти Радул Милков и Продан Таракчиев извършват разузнавателен полет и осъществяват първата въздушна бомбардировка в историята на българската и световната авиация. 
В края на октомври успех постига и българският  черноморски флот. Отряд български катери („Дръзки”) торпилират турския кръстосвач „Хамидие”, който с много повреди е взет на буксир до Цариград. 

След всички тези успехи над Османската империя надвисва призракът на военната катастрофа и султанът иска примирие. Междувременно българската армия е на 40 км от Проливите, но пропуските в снабдяването, холерната епидемия и понесените загуби понижават нейния дух. Цар Фердинанд в плен от блясъка на победите и мечтата за триумф в Цариград, който би му дал възможност да диктува условията на мира с империята и да наложи българската воля за териториите в Македония, не се вслушва в съвета на военните специалисти да не атакува прибързано Чаталджа и дава заповед за една измислена атака. От 4 до 6 ноември се водят тежки сражения, при които турските позиции отстояват и българската армия е спряна. Сега вече българското правителство е принудено да води преговори при по-неизгодни условия. В края на ноември под контрола на великите сили е сключено примирие. 

Великите сили се страхуват от прерастване на войната в общоевропейска. Бързите и бляскави победи на българската армия хвърлят в тревога европейската дипломация. За нея е неприемлив вариантът България да сложи ръка върху Проливите. Българските победи се приемат като тежък удар върху германската и австро-унгарската стратегия на Балканите. Зад гърба на Русия те започват сондажи за спасяването на империята от разгром. Под натиска на великите сили военните действия на фронта затихват и на 3 декември в Лондон започват преговори на балканските съюзници и Турция. Успоредно с тях заседават посланиците на великите сили и фактически диктуват решенията. Съюзниците настояват да получат всички европейски османски владения на запад от линията Мидия – Родосто и остров Крит.

Под натиска на Антанта се оформя споразумение близо до исканията на съюзниците. 
На 10 януари 1913 година националистически настроеният младотурски комитет „Единство и прогрес” извършва преврат със съдействието на немската дипломация и новото правителство твърдо отказва да продължи преговорите. В Одринска Тракия са съсредоточени нови турски дивизии, с което започва вторият етап на Балканската война.

От Родопския отряд и Седма Рилска дивизия е създадена Четвърта армия под командването на ген. Стоян Ковачев, която отблъсква турските войски на Галиполския полуостров. Ключът за победата на Източния фронт, а и за войната изобщо е Одрин. След дълга и старателна подготовка на 12 март започва атаката на крепостта. Падат смятаните за непревземаеми фортове Айджиолу и Айвазбаба. Българската войска, показвайки храброст, войнишко майсторство и редица нови способи печели битката срещу 70 000 първокласна турска армия въоръжена с над 500 оръдия. Чуждестранните военни специалисти отново характеризират българската армия като най-добрата бойна машина в Европа, след като на 13 март османската войска в Одрин капитулира.

Падането на Одринската крепост ускорява развръзката на войната. Скоро след това гръцката армия превзема Янина, а сръбската и черногорската – Шкодра.

След невероятната победа на българите при Одрин Османската империя отново иска примирие. То е сключено на 1 април 1913 година, след което в Лондон се възобновяват преговорите за мир. Договорът е подписан на 17 май 1913 година. Според него съюзниците получават всички османски европейски територии на запад от линията Мидия – Енос и остров Крит. Изключение правят само албанските земи, които под натиска на Италия и Австро-Унгария са обособени в самостоятелна държава.

Окупирани от балканските държави земи

Въпреки очертаващите се конфликти, Балканската война окончателно слага край на средновековните отживелици на полуострова, като ликвидира Османската империя като голяма европейска сила. С ликвидирането на османската власт са премахнати остатъците на феодалната система и възможност за развитие получават стоково-паричните отношения, развитието на индустрията и транспорта. За българския народ Балканската война завършва националноосвободителните борби от Възраждането, като отменя несправедливите решения на Берлинския договор. За него тя има освободителен характер. 

След подписването на Лондонския мирен договор предстои отвоюваните от Османската империя територии да бъдат поделени между съюзниците. Сърбия и Гърция открито се домогват до територии населени предимно с българско население, като се опират на виждането териториите да се разпределят на базата на тяхната фактическа окупация. Тайните преговори между сърбите и гърците завършват с подписването на сръбско-гръцки договор в Солун един ден след подписването на Лондонския договор, предвиждащ подялбата на Македония и установяването на обща граница между Сърбия и Гърция. Този договор е допълнен с военна конвенция и план за война срещу България, ако последната не се съобрази с тяхното предложение за нов дележ на македонските земи. Сръбско-гръцкият договор фактически слага край на Балканския съюз. 

Румънските претенции са юридически оформени още през април 1913 година, когато в Петербург е подписан българо-румънски договор, който предвижда Румъния да получи като компенсация за куцовласите  в Македония град Силистра и прилежащия му район. Румънските претенции, обаче, са много по-големи и са насочени към цяла Добруджа, така че в лицето на Румъния България също има враг.

Освен че е в обкръжението на неприятелски държави, след края на Балканската война България няма подкрепата на нито една от великите сили и изпада в международна изолация. Руската дипломация се опитва да спаси Балканския съюз със сетни усилия. Нейната основна цел е да запази равновесието на силите в Югоизточна Европа, да заглади противоречията между съюзниците. В Петербург знаят, че с разпадането на Балканския съюз Русия и Антантата губят важна опорна точка в борбата срещу Тройния съюз в Близкия Изток. Силни опасения предизвиква външната политика на Фердинанд, който започва да се ориентира към Централните сили. Германия и Австро-Унгария нямат интерес от съществуването на Балканския съюз, създаден под егидата на Русия, която същевременно след войната притиска България да направи отстъпки на Сърбия в Македония. Австро–унгарската дипломация, от своя страна, обещава щедро подкрепа в назряващия конфликт между България и Сърбия за Македония. Виена и Берлин се надяват окончателно да забият клин в отношенията между довчерашните съюзници, като по този начин нанесат дипломатическо поражения на Антантата и освободят балканското политическо поле за австро-германските планове и действия в бъдещата световна война.  
Междувременно Фердинанд назначава русофилско правителство начело със Стоян Данев, което обаче проявява неотстъпчивост по националния въпрос и не се поддава на руския натиск за отстъпки в Сърбия. По този начин царят демонстрира открито стремежа си да бъдат включени в българските граници не само безспорната, но и спорната зона в Македония. Опирайки се на чл. 17 от конституцията, без да се консултира с правителството и без да получи одобрението на Народното събрания, Фердинанд издава заповед на 16 юни 1913 година българската армия да атакува сръбските позиции. На 18 юни правителството на Данев излиза с възвание за спиране на бойните действия, но войната между съюзниците вече е започнала. Поради последиците на тази Втора Балканска, Междусъюзническа война, датата 16 юни 1913 година е наречена „денят на престъпното безумие”. 

След обявяване на началото на войната Четвърта армия начело с ген. Стоян Ковачев се прехвърля от Източна Тракия в Македония и заема позиции на фронта северно от Кочани и Щип. Там българската армия не предприема бързо настъпление, което дава възможност на сръбските войски да преминат към контранастъпление. Българите успяват да противодействат и да спрят сръбския устрем, но междувременно на 18 –и се получава съобщение от щаба за спиране на военните действия. Това внася смут в българските редици, в резултат на което Четвърта армия и Седма Рилска дивизия са принудени да отстъпят, понасяйки тежки загуби. Цялата вина за неуспеха Фердинанд хвърля върху командващия на армията ген. Стоян Ковачев, поради което той е отстранен и на негово място е назначен ген. Вучо Диков.  

Оттеглянето на Четвърта армия окуражава сръбските сили. В следващите дни те засилват натиска си и на 27 юни излизат пред Калиманската позиция. Опитите им да я овладеят са неуспешни. Четвърта армия задържа настъплението и на гръцката войска, която се опитва да се присъедини към сръбската откъм поречието на река Струма. Успехът във воените действия на българите дава шанс на Главното командване да замисли и организира контранастъпление срещу врага в Кресненското дефиле. 

На 20 юни във войната се включват и останалите български армии. Първа армия преминава сръбско-българската граница, завзема Княжевец и се насочва към Ниш, а Трета армия настъпва към Пирот. Българските части успяват да спрат настъплението в Горноджумайското поле, като получават възможност за контранападение. Междувременно Първа и Трета армия успяват да разбият сръбските войски при Криволак. 

Обратът във войната настъпва на 2 юли 1913 година, когато румънски войски, възползвайки се от факта, че цялата българска войска се намира в Македония, се прехвърля на българска територия.

Спорната зона със Сърбия при дележа на Македония

Основната част от тях се насочва към София и за няколко дни, без да срещне особена съпротива, достига на 30 км от столицата. Друга част от румънската армия навлиза в Добруджа и на 4 и 5 юли успява да окупира почти цялата територия между Дунав и Стара планина. 

Междувременно, възползвайки се от същия факт, в Междусъюзническата война се включва и Османската империя. Нейни войски навлизат в Източна Тракия и на 10 юли почти без никакъв бой успяват да превземат Одрин. След този успех башибозушки отряди започват масови гонения на българското население в района, целящи обезбългаряването на тази област. 

При настъпилата тежка обстановка, българският Генерален щаб прави оценка на военните действия и доказва пред Фердинанд, че е невъзможно българската армия да оказва по-нататъшна съпротива. Предложено е правителството да започне незабавно преговори за мир. Настъпва правителствена криза, като царят назначава ново правителство начело с германофилски и австрофилски настроеният либерал Васил Радославов. Новият кабинет се опитва да получи дипломатическа помощ от Виена и Берлин, за да подпише по-скоро примирие. От австрийската столица отговарят уклончиво. Германската дипломация, която в развитието на българо-румънския спор има предпочитания към Румъния, изобщо не се намесва. Става ясно, че основната цел на Централните сили е разпадането на Балканския съюз, без държавите от него да имат намерение да се ангажират с българската кауза. 

Сърбия и Гърция не приемат българското предложение за примирие. При тези обстоятелства Главното командване замисля Четвърта и Втора армия и Родопският отряд да проведат решително контранастъпление към долината на река Струма за обкръжаване на гръцката армия, проникнала в Кресненското дефиле. Контранастъплението е развито успешно и Гърция започва да моли за примирие. В момента, когато пълното обкръжаване и разгромяване на гръцката армия е почти постигнато, се получава съобщението, че България го е подписала. Ударът от примирието върху войниците е толкова голям, че при обявяването му те започват да плачат. Така за пореден път българската армия остава непобедена, а българската дипломация търпи поражение. 

Преговорите за мир между България, Гърция, Сърбия и Румъния се провеждат в Букурещ при изключително тежки условия за българската държава.  Те се провеждат само между балканските държави, но великите сили налагат натиск съгласно собствените си интереси. България, фактически, няма твърда подкрепа от нито една от тях. В резултат на 28 юли 1913 година е подписан Букурещкият мирен договор. Според него Румъния получава Южна Добруджа, Сърбия завзема не само спорната, но и безспорната зона без Струмица и Горна Джумая, а на Гърция е дадена Егейска Македония. Въпреки загубата във войната, благодарение на участието си в Първата Балканска война, България получава Пиринска Македония, Струмица и излаз на Егейско море между Места и Марица. 

След Букурещкия мирен договор България трябва да се примири с още една тежка загуба. На 16 септември 1913 година в Цариград е подписан отделен мирен договор с Османската империя, според който Високата порта си връща Източна Тракия с Одрин, без Малко Търново, Свиленградско и Царево. 

Двата договора – Букурещкият и Цариградският, слагат край на Балканския съюз и определят рамките на първата национална катастрофа. Въпреки че получава обширни територии в Беломорска Тракия, България губи Добруджа – житницата на страната.  Същевременно българската държава търпи сериозни финансови загуби, поради издръжката на армията в две поредни войни. Наред с това са дадени и много човешки жертви – около 33 000 души убити и 60 000 ранени, което предизвиква дефицит от мъжко население и работна ръка в страната. 

По смисъл и по значение Букурещкият и Цариградският договор до голяма степен повтарят Берлинския от 1878 година. Вместо национално обединение България губи близо две трети от онези територии, които й се полагат по етническо и историческо право. Близо 1 000 000 българи остават в Гърция и Сърбия. Отговорност за първата национална катастрофа носят българските политици и монархът, които не успяват да оползотворят спечелените военни победи. България, която почти сама изнася  тежестта на Балканската война излиза от балканския конфликт като победена. Вина за избухването на Втората Балканска война имат и съюзниците и съседите на България, които предявяват претенции към територии населени с българи. В своите претенции те до голяма степен са подкрепяни от великите сили, които следват свои интереси на Балканите в контекста на назряващия световен конфликт. Междусъюзническата война е национална катастрофа за България не само защото тя губи голяма част от спечелените в Първата Балканаска война територии, но и част от старите си земи (Южна Добруджа). Страната дава огромни за времето човешки и материални жертви, а българите в Македония, Тракия и Добруджа са подложени на национална асимилация, прогонване от домовете им и физическо насилие. Усилията на няколко поколения българи за осъществяване на националното обединение завършват без резултат. У българския народ се утаяват чувства на несправедливо ограбване и стремеж към реванш на пропуснатите възможности. Това, от своя страна, силно въздейства върху българската политика по време на Първата световна война ( 1914 – 1918).
.