Клуб "Историк"

Блогът е създаден на 2 декември 2011 година от Мария Николова, преподавател по история в 138. СУЗИЕ "Проф. Васил Златарски". Поставя си три цели:
1. Да отразява работата на учениците в учебните часове по история и извън тях.
2. Да разпространява знание.
3. Да запали, разгори и поддържа любовния огън към историята у всеки.

четвъртък, 2 февруари 2017 г.

Твоят час: Априлското въстание (1876) и приятелите на България

Представителна изява

Априлско въстание (презентация - гледа се на широк екран)
Автори на презентацията
Михаела Димитрова (11Б), Нанси Соколова (11Б), Йоана Николаева (11Г), Магдалена Вълева (11Б), Мина Колева (11Г) 
Погромът на Априлското въстание, когато за по-малко от месец са избити над 30 000 българи, провокира европейската общественост да организира масови движения и митинги в защита на българите. Те стават причина българският въпрос да бъде поставен открито на международната политическа сцена и в крайна сметка довеждат до обявяването на руско–турската освободителна война от 1877–1878 г. Така всъщност целите на ръководителите на въстанието да принудят правителствата на великите сили да се ангажират с решаването на българския национален въпрос са постигнати.
Великобритания е една от страните, в които българският въпрос и изстъпленията на башибозуците и турските власти намират широк отзвук. Недоволството от политиката на консервативното правителство на Дизраели, изразяваща се в защита на турското правителство и целостта на Османската империя, провокира многолюдни събрания и митинги в големи градове, като Манчестър, Бристол, Оксфорд. В защита на българите се изказват интелектуалци и общественици, като Оскар Уайлд, Чарлз Дарвин, Хенри Спенсър, водачът на Либералната партия Уйлям Гладстон.   
Международният отзвук за зверствата над българите е резултат от дейността на хуманисти, между които американският генерален консул в Цариград Юджийн Скайлер. През лятото на 1876 г. Скайлер, придружен от специалния кореспондент на в. “Дейли нюз” Макгахан предприемат обиколка на селищата, пострадали при разгрома на въстанието – Перущица, Батак, Панагюрище, Копривщица, Клисура и други. По безспорен начин са установени зверствата на турските войски, съставен е списък на разорените и изгорени селища.

Из Писмата на Джанюариъс Макгахан, кореспондент на в. „Daily News” 
Пловдив, 28 юни 
Аз дойдох тук преди три дни с цел да направя правилно следствие. Пловдив е главният град на тая част от България, в която станаха изстъпленията на башибозуците и за това е най-добрата или, по-добре, единствената точка, дето може да се съберат достоверни сведения за зверствата, които възбудиха негодуванието на цяла Европа. (…) Аз мога да кажа смело, че дойдох тука в съвършено безпристрастно настроение и с твърда решителност да видя сам всичко, което е възможно да се види, старателно да претегля всичките събрани сведения и по тоя начин да постигна безусловната истина, без да си позволявам да се увличам от доводите на тая или оная страна. (…) Има факти, на които не можеш да гледаш с хладнокръвието на съдията; при вида им кръвта ти закипява в жилите и мускулите ти захващат да се свиват от негодувание. Има факти, които са дотолкова ужасни, низки и позорни, че окото се отказва да ги гледа, ухото — да ги слуша, умът — да ги обсъжда. Такива са именно отблъскващите и ужасяващи факти, които ми се случи да изследвам. (…)   Френският и руският консули, а така също и чиновниците по железницата смятат, че има изгорени повече от 100 села и убити жители от 25,000 до 40,000 души; някои даже възкачват последната цифра до 100,000 души. (…) Гръцкият консул, който не е дотам приятел на българите, ми разказа, че в Татар-Пазарджик турците докарали 2,000 злочести жени и деца, от които по-голямата част били по най-низък начин обезчестени, а много бащи убивали жените си и децата си, за да ги избавят от позор. Немските чиновници по железницата свидетелстват, че в селата близо до техните станции се намират цели купове от членове на човешки тела, хвърлени на кучетата, че малките деца и от двата пола са били подложени на най-ужасни изтезания, а един свещеник, пред очите на когото обезчестили и умъртвили жена му и дъщеря му, бил убит подир такава мръсна мъка, която перото отказва да опише. Френският консул сам чул как башибозуците разказвали с възхищение на своите внимателни слушатели, че те, като отрязвали главите на децата, с любопитство гледали, как техните малки тела падали и се търкаляли като заклани пилета. (…)
Говорят, че всичките зверства в България са направени от нередовните войски, над които турското правителство няма никакъв контрол и затова Портата за тях не е отговорна, а напротив, била би твърде радостна, ако да можеше да удържи башибозуците. За зла чест множество факти доказват лъжовността на един подобен поглед. Ако турското правителство действително искрено осъждаше станалите ужаси, то би подложило на примерно наказание главните предводители на башибозуците. В действителност Шевкет паша, който изгори село Пазарджик (?) и уби почти всичките му жители по един най-възмутителен начин, получи високо назначение при султанския дворец в Цариград. Още по-красноречив е примерът на Ахмед ага, юзбашията или капитана на една рота башибозуци. Той също така се прослави с жестокостта си, изби 8,000 жители в Батак, изгори в училището 200 жени и деца и искаше да направи прах и пепел града Пловдив, което не го остави да направи пловдивския губернатор, насетне за това отчислен. Изобщо той е един низък, невеж, даже неграмотен варварин и при все това той е направен паша и е назначен — сякаш за подигравка над европейските искания за справедливост, — член на комисията, учредена да съди башибозуците. Да се обяснят подобни непонятни факти е твърде лесно — тия люде са изпълнявали желанията и намеренията на своето правителство, за да не кажем, неговите преки заповеди и, естествено, са приели заслужените награди. (…)
Най-сетне говорят, че българите не трябвало да дигат оръжие, че те са виновни за възмущението и са длъжни да търпят последствията на заслуженото наказание. (…) При проверката излиза, че ни един народ в света, освен българите, не би потърпял нито един ден тая тирания, зверства и всякакви тегоби, които те са теглили в течение на цели векове. Ако някой би се опитал да въведе в Англия тукашната система на данъците, то целият [английски] народ би въстанал като един човек против правителството. Защо да осъждаме бедните българи за това, което бихме направили самите ние при подобни обстоятелства? Защо да съчувстваме на силните, които угнетяват слабите, когато тия слаби са очевидно прави?

ТАТАР-ПАЗАРДЖИК, 2 АВГУСТ

От времето на вчерашното писмо аз видях толкова ужаси, щото сега ще повярвам на всичко, каквото и да кажат против турците. В зверството има граница, зад която не са възможни никакви сравнения и измервания; тая граница турците отдавна са прескочили и вече не можеш ги стигна. Пътят им е затрупан от такъв плет чудовищни факти, щото неволно се спираш с отвращение, като не желаеш да гледаш или да вървиш по-нататък. Чувстваш, че време е да се върнеш назад, защото доста си видял. Но аз трябва да разкажа какво видяхме в Батак. (…) Батак се намира 30 мили на юг от Татар-Пазарджик, на една възвишеност от клонищата на Балкана.(…) След един час ние се доближихме до селото и нашето внимание беше привлечено от няколко кучета, които се трупаха на един хълм, издигнат над селото. Ние се отбихме от пътя и като минахме през останките на две или три каменни огради и няколко градини, взехме да се приближаваме до кучетата, които, като ни забелязаха, сърдито залаяха и побягнаха в съседното поле! Изпървом аз не забелязах нищо необикновено, но конят ми изведнъж хвана да се стъписва. Аз погледнах надолу и видях човешки череп, полускрит в тревата. Той беше съвсем сух и як, като да се е търкалял тук три-четири години — така ревностно бяха извършили кучетата делото си. През няколко крачки аз видях други череп и при него една част от скелет, така също бели и изсъхнали. Колкото се изкачвахме нагоре, толкова по-често и по-често виждахме отделни кости, скелети и черепи, но не до там оглозгани, така щото полуизсъхналото, полуизмитото месо стърчеше по тях. Най-сетне ние достигнахме до един малък мегдан, дето земята беше почти равна, само по средата му имаше пукнатина, отдето се захващаше дълбока долина. Като дойдохме до нея ние неочаквано се спряхме, като изпуснахме ужасен вик. Под самите крака на конете имаше натрупан куп черепи, кости, полуизгнили скелети, парчета месо, сурми косми и откъсаци от дрехи. Всичко това, обиколено от разкошна трева, изпущаше страшно зловоние и тука свободно закусваха кучетата, когато нашето непросено появяване ги обърна в бягство. Сред тоя куп аз можах да отлича един скелет още облечен в риза, с басма и обут с шарени чорапи, с каквито се обуват българските моми. Ние погледнахме на всяка страна: навред са вардаляха човешки кости. (…) Преди да слезем в селото, ние още веднъж погледнахме на куповете човешки кости, които се търкаляха по земята, и забелязахме, че останките на дрехите, които висяха по тях, принадлежаха към женските премени. И така, всичко това бяха трупове на жени и моми. Без да слизам от седлото, аз преброих до сто черепа, които почти всичките лежаха отделно от скелетите, следователно, тия злочести жени са били обезглавени. (…) Но преди да продължа моя разказ, трябва да кажа няколко думи за Батак, така щото читателят да може по-добре да проумее всичко, що е станало тук. В това село е имало 900 къщи и от 8 до 9,000 жители, макар и да не е възможно да се определи точно количеството на народонаселението, по причина на съвършеното нямане в Турция на списъци или някоя-си достоверна статистика. (…)
При самото ни влизане в селото окръжаващата ни тълпа ни показа на един куп пепел и въглища, сред които се виждаха изгорели човешки кости. Турците направили на това място несполучлив опит да изгорят труповете.(…) Въобще числото на убитите деца в тая касапница е, наистина, чудовищно. Тях често ги набивали на щикове и очевидците ни разказваха, че подобни шествия се разхождали по улиците на Батак и Отлу-кюю. (…) Колкото се приближавахме по-близо до центъра на града, толкова количеството на костите, скелетите и черепите все се увеличаваше. Нямаше нито един дом, под развалините на който да не се виждаха останки от човешки трупове. (…) Най-сетне ние дойдохме до черквата и училището. Земята до толкова беше затрупана със скелети и останки от гниещи трупове, че въздухът ставаше непоносимо препълнен със зловония. Училището се намира на едната страна от пътя, а черковата на другата. Първото, ако съдим по останалите стени, било е славно, голямо здание, способно да вмести от 200 до 300 деца. Под камъните и сметта, които покриват пода на няколко фута, намират са костите и пепелта на 200 жени и деца, живи изгорени. Редом с училището има една голяма яма, в която са погребани до 100 трупа две недели подир клането, но кучетата изровили тия импровизирани гробища, а дъждът, като ги напълнил с вода, преобърнал тая яма в отвратителен кладенец, пълен с плаващи гнили трупове. (…) Черквата беше малка и нея я окръжаваше една ниска каменна ограда, сред която бяха гробищата. Отначало ние не забелязахме нищо особено, а зловонието беше така голямо, щото ние едвам бяхме в състояние да гледаме настрани; но малко по малко ние забелязахме, че земята на гробищата е покрита с гноище по-високо от повърхността на улицата на 5 или 6 фута, и излезе, че приетото от нас гноище е купчина човешки трупове, покрита с дребни камъни. Целите гробища са затрупани на три, четири фута височина с човешки останки и от там излизало страшното зловоние. Подир няколко седмици след клането турските власти заповядали да се погребат мъртъвците, но вонята била така страшна, че било невъзможно да се изпълни това предписание. Останало да се задоволят с това, че закопали няколко тела, нахвърляли пръст над останалите, а в гробищата даже не влезли, но отдалече ги затрупали с дребни камъни. Но това опитване имало малка сполука, защото кучетата разровили камарата и из тая чудовищна гробница стърчаха на всяка страна ръце, крака, глави.(…) В тая гниеща, зловонна купчина на места се виждаха къдрави детски глави, крачка, не по-големи от пръста ми, и ръчици като да са били прострени с молба за помощ. Тука се разлагаха наред под жежките зари на слънцето телата на младенците, които с недоумение са гледали в минутата на смъртта на лъскавото оръжие, облетите с кръв ръце на техните джелати; деца, които са изпуснали духа си посред ужаса, който ги е обзел; моми, които напразно са молили за пощада, и майки, които са се старали да защитят своите рожби. Сега те всички лежат тука безмълвни; не се чува нито плач, нито ужасни викове, нито вопли за пощада. Жетвата гние наоколо по полетата, а жетварите гният на гробищата. 
Ние погледнахме в църквата, стените на която бяха се опушили от изгарянето на нейните дървени принадлежности, но се запазили цели. Това е едно ниско здание с тежки, неправилни сводове, под които едвам може да стои човек с висок ръст. Това, което се изправи пред нашите очи вътре в нея, дотолкова възмущаваше душата, че ние не можахме да го гледаме по-вече от една секунда. Грамадно число тела бяха отчасти изгорени и напълняха черковата с обгорени останки, а отчасти гниеха в най-отвратителен вид. Аз никога не съм си представял, че ще видя подобен ужас. На всички ни стана тежко и като залитахме като пияни, побързахме да излезем от тая зачумена дупка. (…)

Навред ужаси! ужаси! ужаси! (…)

От 8 или 9000 жители в Батак са останали живи 1200 или 1500, които нямат с що да погребат мъртъвците си. (…)

Докладът на Юджийн Скайлер (филм):








Сонет за избиването на християните в България


Исусе, жив ли си или в земята
почиват още костите ти бели?
И твойто възкресение не бе ли 
сън само, сън на грешницата свята?
Тук стонове изпълват тишината
и твоите свещеници загиват.
Не чуваш ли как вопли се издигат
над труповете хладни на децата?
О, Сине Божи, слез сред тази злоба!
Връз твоя кръст в нощта беззвездно – черна
е плъзнал полумесецът проклет
Ако наистина си пръснал гроба,
о, Сине, людски, слез със мощ безмерна
преди да те измести Мохамед.

Оскар Уайлд, 1876 г.

Своята подкрепа за българите дава и френската общественост. Парижкият печат се обявява решително в тяхна защита. Известният публицист Емил Жирарден и класиците Виктор Юго и Жул Верн в свои публикации категорично се изказват срещу тираничната система на управление в Османската империя и правото на една нация да бъде независима.
  

Виктор Юго, реч пред френския парламент, 17 август 1876 г. 

„Настъпил е момент да се привлече вниманието на европейските правителства върху един факт, който, изглежда, е толкова дребен, че европейските правителства се правят, че никак не го забелязват. Този факт, ето го: убива се цял един народ. Къде? В Европа. Този факт има ли свидетели? Само един – целият свят. Правителствата виждат ли го? Не. (…)
Ще учудим европейските правителства, като им известим следната новина: че престъпленията си остават престъпления, че още по-малко е позволено на едно правителство да убива, отколкото е позволено на един човек, че Европа е солидарна, че всичко, което се върши от Европа, се прави от Европа, че ако съществува някое правителство-звяр, с него трябва да се постъпва както със зверовете, че в настоящата минута, съвсем близо до нас, пред очите ни убиват, палят, грабят, унищожават, колят бащите и майките, продават малките момичета и малките момчета, че невръстните, негодни за продан, биват съсичани на две със сабя, че жителите на един град, наречен Батак, например, от девет хиляди само за няколко часа са спаднали на хиляда и триста, че гробищата са задръстени от трупове, повече, отколкото могат да бъдат погребани там, така че мъртвите си отмъщават на живите, като им изпращат – и това е напълно заслужено! – чумата. Ние известяваме на европейските правителства следното: разпарят утробите на бременните жени, за да убият в тях плода; че на площадите има струпани камари от скелети на жени с разпрани кореми, че кучетата глождят по улиците черепите на изнасилени моми, че всичко това е ужасно и че е достатъчен един жест от страна на европейските правителства, за да бъде прекратено и че диваците, които вършат тези зверства, са ужасни и че цивилизованите хора, които ги оставят да ги вършат, са грозни. 
Дошъл е момент да се издигне глас на протест. Целият свят е възмутен. Идват минути, когато човешката съвест взема думата и заповядва на правителствата да я слушат.”

Многолюдни митинги се провеждат в редица големи градове в Италия. Защита и морална подкрепа българският народ получава от легендарния италиански революционер и национален герой Джузепе Гарибалди. 
      Априлското въстание и освободителната борба на българите намират широк отзвук в младата германска държава, в Австро–Унгария, Чехия, Полша, Сърбия, Румъния, Гърция.
     Дълбок отзвук Априлското въстание има в Русия. Анкетните доклади по турските зверства в българските земи на княз Церетелев провокират широка обществена подкрепа. В защита на българите се изказват класиците Достоевски, Толстой, Некрасов, Чернишевски, Аксаков, Тургенев, химикът Менделеев.
      Априлското въстание е естествен завършек на столетната борба на българския народ за освобождение, продължение на революционната линия на БРЦК, идеите и делото на Раковски, Каравелов, Левски и Ботев. Българската епопея нанася непоправим удар върху османското господство на Балканския полуостров и окончателно компрометира чуждата власт. Жестокостта при потушаването на въстанието, изразяваща се в избиването на хиляди хора, опожаряването и заличаването на селища, за пръв път провокира масови международни акции в защита на българския народ, като европейската дипломация е заставена да предприеме политически стъпки за решаването на българския въпрос. Осмислено по този начин, освобождението на България се явява резултат именно от българската национална революция.




Няма коментари:

Публикуване на коментар