100 години от Първата световна война (1914 - 1918)

Тематичната разработка е подготвена от учениците:

Теодор Генчев - 10 Б клас
Ивета Тодорова - 10 Б клас
Велизара Иванова - 10 Б клас
Преслава Димова - 10 А клас
Мартина Петкова - 10 А клас
Анелия Кратунова - 10 А клас
Симона Няголова - 10 А клас

Първата световна война избухва в резултат на противоречията между големите европейски държави за икономическо (колониално) – суровини и пазари, и политическо преразпределение на света. Противопоставянето в Европа и в света за притежаване на колонии е между т.нар. млади държави и старите европейски демокрации. Младите държави са обединилите се през 1871 г. Германска империя и Кралство Италия, които се стремят да създадат колониални империи, а старите демокрации - Великобритания и Франция вече са такива. Още в края на ХІХ – началото на ХХ век се създават два военнополитически блока – Централни сили (Троен съюз - Германия, Австро-Унгария, Италия) и Съглашение (Антанта – Англия, Франция и Русия), което е индикация за приближаваща война.

Френско-германското противопоставяне и противоречия са от съществено значение за  избухването на войната. Франция е най-старият владелец на колонии и когато след разгрома на Наполеон през 1815 г. губи някои важни такива, непрекъснато търси поводи за реванш. През 1870 г. Франция губи войната с Прусия, която е обединителна за германския свят. Подписаният Франкфуртски мирен договор отново поставя държавата в изолация, още повече, че земите на областта Елзас и Лотарингия преминават във владение на Германия, което е голямо унижение за французите. Но крайната цел на Германия е окончателно да извади чрез мащабна война Франция от групата на великите сили, като й отнеме не само  Елзас и Лотарингия, но и всички останали нейни колонии. Същевременно връщането на Елзас и Лотарингия и възстановяването на положението на водеща в международните отношения държава са сред главните цели на Франция в Първата световна война.

Важен геополитически фактор  за избухване на Голямата война е и промяната на руската политика в Европа след обединението на Германия през 1871 година. В търсене на „баланс на силите” Русия напуска Съюза на тримата императори (Русия, Прусия и Австрия), търсейки континентално сближение с Франция като контрабаланс на създалата се и доминираща централна Европа обединена германска държава. Едновременно с това Русия се сближава и с Великобритания посредством създаването на  военнополитическия блок Съглашение. Британия, от своя страна, е заинтересована да озапти германската агресия заради Франция, още повече, че традиционна черта на нейната външна политика е да влиза в съюзи, насочени срещу най-силната в даден исторически момент държава в Европа - в случая Германия. Издигането на Германия като политически хегемон заплашва британското господство към онзи момент, както в християнска Европа, така и в османските владения на Балканите, Мала Азия, Египет и в перлата в английската корона - Индия. Предизвикателство в тази насока е финансираното с германски капитали строителство на т.нар. Багдадска железопътна линия.

Тръгвайки към подготовка на война, Германия изхожда от две разбирания за успеха на нейния изход. От една страна смята, че Руската империя, поради големите разстояния и слабо организирания превоз, няма да бъде в състояние бързо да мобилизира и съсредоточи силите си в помощ на новите си съюзници на континента – Франция и Великобритания. Второто виждане е, че войната на два фронта може да бъде спечелена или поне предотвратена посредством "светкавичен удар" над Франция, от който френската армия да бъде разбита и войната на западния фронт бързо решена, преди същинската война с Русия да е започнала. Това обстоятелство би могло да обезсмисли военната намеса на Руския на страната на Франция, и би я тласнало към дипломатическо решение на кризата, което би било изгодно на Германия.

В навечерието на войната Балканският полуостров е една от най-невралгичните зони в Европа. Причина за това са резултатите от Балканската и Междусъюзническата война (1912–1913), които пораждат противоречия между отделните балкански държави. В хода на световната война нито една от тях няма да остане неутрална. От друга страна, Балканският полуостров е от стратегическо значение за воюващите във войната, поради което още от самото й начало и двата военнополитически блока търсят съюзници сред държавите на полуострова.
 

След подписването на Букурещкия и Цариградския договор извън пределите на България остават територии населени с българи, т.е. българският национален въпрос остава нерешен. Вярно е, че след Балканските войни в българските граници са включени Пиринска Македония, Южните Родопи и Западна Тракия между реките Места и Марица с излаз на Бяло море, Вардарска и Егейска Македония обаче остават в пределите на Сърбия и Гърция, Южна Добруджа в пределите на Румъния, а Османската империя си връща Източна Тракия с Одрин. Загубата на тези територии поражда у българската нация чувство на реваншизъм и предопределя участието на България в Първата световна война на страната на онези сили, които биха й помогнали да реши националния й въпрос.

   След Балканските войни от държавите на полуострова най-ощетена е Османската империя, тъй като загубва почти всички свои европейски владения. Същевременно дошлите на власт либерали младотурци провеждат политика на засилване на присъствието на империята в азиатските й провинции. Тук нейните интереси се сблъскват с интересите на Русия, което е причина още при започването на войната Османската империя да се присъедини към военнополитическия блок на Централните сили.

     Що се отнася до позицията на Кралство Сърбия във войната, тя се предопределя от неговата националистическа външнополитическа програма да стане център на южнославянските народи – черногорци, хървати, словенци и населението на Босна и Херцеговина. Естествено е при наличието на такава програма между Сърбия и Австро-Унгария да се установят отношения на съперничество и вражда. Сърбия се очертава като естествен съюзник на Съглашението в Първата световна война. 

  Интерес представляват позициите на Гърция и Румъния в световния конфликт. И двете държави първоначално обявяват неутралитет, изчаквайки развоя на бойните действия между воюващите страни. Румъния предявява териториални претенции към Трансилвания и Банат, които са в границите на Австро-Унгария, така че по принцип е естествено в хода на войната тя да се ориентира към Съглашението. По-сложна е ситуацията в Кралство Гърция, където влизат в конфликт две гледни точки относно участието във войната. От една страна, това са гръцкият крал и управляващите кръгове, които са прогермански настроени. Тяхната позиция се обосновава със стремежа на държавата да запази отвоюваните от Османската империя територии. От друга страна, гръцката опозиция е ориентирана към Съглашението, защото преценява, че държавите от този блок са по-добре подготвени за войната и с тяхна помощ Гърция би могла да завоюва някои все още спорни с Османската империя територии. 

Поводът за войната е убийството на австро-унгарския престолонаследник Франц Фердинанд на 28 юни 1914 година от сръбския студент Гаврило Принцип.  Австро-Унгария иска от Сърбия да се проведе разследване по повод убийството на Франц Фердинанд, в което Австро-Унгария да участва. Сърбия отказва, определяйки това искане като намеса във вътрешните й работи. В резултат бива нападната от империята – на 28 юли 1914 година Австро-Унгария обявява война на Сърбия и нахлува в нейната територия. Русия започва мобилизация. В отговор Германия обявява война на Русия на 1 август, на Франция на 3 август и навлиза в Белгия, която е неутрална. Германия цели бърз пробив към сърцето на Франция – Париж, като в същото време избегне боеве по силно укрепената френско-германска граница. На 4 август, използвала като повод нахлуването на немски войски в Белгия, Великобритания влиза във войната .

   При започване на военните действия  Австро-Унгария разчита на съществена германска подкрепа на източния фронт срещу Русия, но основният военен потенциал на Германия е насочен срещу Франция. 80 % от германската армия е разположена на западния фронт. Според плана „Шлифен” тя трябва да извърши преход през северна Белгия към Франция в опит да се обгради френската армия след  унищожаване на т.нар. „втора защитна зона” при Вердюн и река Марна към Париж. В битката при Марна (5 – 12 септември 1914 г.) германското настъпление към Париж обаче е спряно.  Причина за това е започналата руска офанзива на източния фронт, която предизвиква съсредоточаване на германска войскова сила в тази посока. През есента германците и австрийците нанасят поредица от поражения на противниковата армия и спират руската офанзива на източния фронт, но това забавя действията по западния фронт, с което първоначалният германски план за бързо изваждане на Франция от войната търпи неуспех. Загубата на преимущество от германска страна означава, че предстои дълга война. През следващите две години на западния фронт ще се води окопна война, по време на която англо-френските сили ще направят няколко опита да пробият германските линии.  При такива обстоятелства през февруари 1916 година се води битката при Вердюн, а от юли до ноември 2016 година битката при река Сома, като и двете битки водят до пълно изтощаване на противниковите армии, главно френската и английската армия. Последна мащабна офанзива през този период е битката при блатистата местност Пашендейл, Белгия - (Трета битка при Ипр; 11 юли – 10 ноември 1917 г.). Това е най-голямата по размери и значимост военна операция на Първата световна война, по време на която са убити повече от половин милион души.  Така в периода 1914 – 1917 г. западната фронтова линия остава статична.  

На източния фронт през септември 1914 година австрийските войски успяват за кратко да превземат сръбската столица Белград, но още през същия месец с контраофанзива сръбската армия успява да ги изгони от страната си. Австро-Унгария използва повечето от военните си резерви, за да воюва с Италия, която се включва във войната през 1915 г. на страната на Съглашението. Срещу Сърбия започва да воюва присъединилата се към Тройния съюз през октомври същата година България, която има защитен гръб в лицето на Османската империя - съюзник на Тройния съюз още от август 1914 г. За малко повече от месец Сърбия е превзета и сръбската армия и властови лица са евакуирани с помощта на италианския флот. Териториите на Сърбия са разделени между Австро-Унгария и България.   

        В края на 1915 г. в района на Солун са прехвърлени англо-френски сили, като тук е открит Южният (Солунски или Македонски) фронт в Първата световна война. Гърция ще се присъедини към Съглашението чак през юни 1917 г.  В района на Балканите Съглашенските сили откриват през 1915 г. и т.нар.  Галиполски фронт, където военните кампании се водят срещу Османската империя, която воюва срещу англо-френските сили в района на Суецкия канал и срещу руските войски на Кавказкия фронт. След присъединяването на Румъния през август 1916 г. към Съглашението и и превземането на Букурещ от българите през декември същата година, обединени българо-османски военни сили воюват заедно с германците и австрийците на източния фронт срещу Русия.  Османската армия воюва и в т.нар  Персийска кампания, която продължава през целия период на войната, и завършва с провал за османците и техните съюзници.
 

      Първоначално Италия е съюзник на Германия и Австро-Унгарската империя, като част от състава на Тройния съюз. Държавата обаче има спорни територии с Австрия в Трентино (южен Тирол), австрийска Литорал с град Триест и полуостров Истрия в Адриатическо море, Фиуме (Риека) и Далмация. При тези обстоятелства, още през 1902 г. Италия подписва тайно споразумение с Франция, с което  реално се отказва от ангажиментите си в Тройния съюз и при избухването на войната отказва да предостави войски за държавите – негови членки, като се аргументира със становището, че Австро – Унгария е агресор. Така Италия запазва неутралитет във войната до май 1915 г., когато е привлечена във военнополитическия блок на Съглашението чрез обещания за териториални компенсации в южен Тирол и Далматинското крайбрежие след разгром над австрийците. Тези територии са отбелязани и в подписаното през 1915 г. споразумение в Лондон със Съглашенските държави. До ноември 1918 г., когато Австро – Унгария обявява капитулация, италианската армия окупира цялата австрийска Литорал с Триест и Истрия, и Далмация. 

     Докато на Западния фронт войната придобива позиционен характер, през лятото на 1915 г. германската армия изтласква руските войски от Варшава. През следващата 1916 г. под ръководството на ген. Брусилов руснаците предприемат мащабна успешна офанзива в района на Източна Галиция, като Германия е принудена да прехвърли тук войскови сили, за да подпомогне своя съюзник Австро – Унгария. През декември на същата година столицата на руския съюзник на източния фронт Румъния е превзета от обединените сили на държавите от Тройния съюз (с участието и на български войски), като междувременно в началото на 1917 г. в Русия започват брожения, довели до избухването на Февруарската буржоазно демократична революция, което неминуемо е съпроводено с отслабване на военните възможности на Русия на Източния фронт. Невъзможността на дошлите на власт либерални демократи да овладеят социалната криза и недоволството на населението води до нарастване на популярността на болшевиките (комунисти) под ръководството на Владимир Ленин, който настоява за незабавно прекратяване на войната. През ноември 1917 г. чрез преврат болшевиките идват на власт в руската държава, обявяват изтегляне на Русия от войната и през декември същата година започват преговори с Германия за подписване на мирен договор. Договорът е подписан на 3 март 1918 г. в Брест – Литовск. В резултат на него държавен суверенитет след края на войната получават Финландия, Литва, Латвия, Естония, Белорусия и Украйна. 

Излизането на Русия от войната е голямо облекчение за Германия, защото е в състояние да прехвърли войскови сили на Западния фронт. В края на 1916 г., обаче, държавата е изтощена и немците се опитват да преговарят за мир с Франция и Великобритания. Преговорите не успяват и съглашенските държави отхвърлят германското предложение с обосновката, че не биха преговаряли за мир докато държавите от Тройния съюз не евакуират войските си от всички окупирани територии и не предложат обезщетение за нанесените по време на войната щети.

      За края на войната решаващо значение имат събитията от 1917 г. Върху Германия сериозно влияние започва да оказва наложената от Великобритания морска блокада, която става причина немския Генерален щаб да предприеме мащабни подводни военни операции. Администрацията на САЩ, представена от президента Удроу Уилсън многократно предупреждава германските власти, че няма да толерира подводна война, която е в нарушение на международното право. След потъването на няколко американски търговски кораба, причинено от подводници на 6 април 1917 г. Конгресът на САЩ обявява война на Германия. 

   Междувременно ген. Лудендорф изготвя планове за активиране на германското настъпление на западния фронт, така че войната да приключи преди пристигането на значителни американски военни сили тук. Офанзивата започва през март 1918 г. с атака срещу британските сили близо до Амиен.  След тежки боеве, обаче, настъплението е спряно. Спряна е и втората германска офанзива в района на северните пристанища на Ламанша. Едновременно с това германците губят битката при река Марна, откъдето на 8 август 1918 г. започва контранастъпление на съглашенските сили на западния фронт. Сраженията във войната продължават до есента на същата година, когато  Държавите от Тройния съюз една по една започват да обявяват капитулация. На 29 септември в Солун примирие със съглашенските сили подписва България. На 30 октомври капитулира Османската империя, като подписва Мудроското примирие. С него империята излиза от Първата световна война, като турците изтеглят гарнизоните си от Арабския полуостров, Либия, Месопотамия, Сирия. Освен това Дарданелите и Босфора, както и Батуми, планината Тавър и 6 области, населени с арменци в североизточните части на Анадола, са окупирани от войски на Съглашението. През октомври започва да се разпада Австро – Унгарската империя. Декларации за независимост са прокламирани в Будапеща, Прага и Загреб. На 3 ноември 1918 г.  Хабсбургската монархия е свалена, като Австрия и Унгария подписват две отделни примирия с държавите от Съглашението.  В началото на ноември избухва и революция във Германия, която става причина за абдикацията на германския император и бягството му в Холандия. На 9 ноември е обявена република, а на 11 ноември в Компиенската гора е подписано примирието и с Германия.

      На 18 януари 1919 г. в Париж е свикана мирна конференция. На нея се разглеждат мирните договори със страните загубили войната - Германия, България, Австро-Унгария и Османската империя. С подписания във Версай договор се слага край на войната с Германия. Версайският мирен договор има за цел да затвърди границите в полза на държавите-победителки. Елзас и Лотарингия са предадени на Франция. Областта на град Познан, части от Източна Прусия и Полския коридор са предадени на новосъздадената Полска република. Областта Глучи от Горна Силезия е предадена на Чехословакия. Източната част на Горна Силезия е предадена на Полша. Забранено е на Австрия да се съедини (аншлус) с Германия. С България е подписан Ньойският договор. Според него България трябва да предаде на Кралството на сърби, хървати и словенци Западните покрайнини – села в Кулско, областите около Босилеград, Цариброд и Струмица. Антантата поема под управление Беломорска Тракия, но става ясно, че тя ще бъде дадена на Гърция. Потвърждава се румънското владение над Южна Добруджа. Сен-Жерменският договор е договор между Австрия и победителите в Първата световна война. Териториалните загуби на Австрия са огромни с оглед на австрийската част на Австро-Унгария. Тя изгубва Южен Тирол и полуостров Истрия в полза на Италия, Далмация, част от Каринтия, Крайна и Босна в полза на Югославия, Галиция в полза на Полша, Буковина в полза на Румъния, както и Бохемия и Моравия, които стават част от новосъздадената Чехословакия. С Унгария е подписан мирен договор в двореца Трианон. Договорът  разпорежда значителни унгарски територии да бъдат предадени на Чехословакия, Австрия, Кралството на сърби, хървати и словенци, Трансилвания е предадена на Румъния, а град Фиуме (днешна Риека) е присъединен към Италия.  Разпадането на Османската империя и свиването й до границите на днешна Република Турция е отбелязано в два поредни договора – Севърски (19120) и Лозански (19123).  

     Участието  във войната се отразява тежко върху стопанското развитие на България. От пазара изчезват стоките от първа необходимост, което подхранва спекулата и безконтролното нарастване на цените. Това засяга както населението в тила, което започва да гладува, така и снабдяването на войниците на фронта с храни и облекло. Назрява недоволство и във вътрешността на страната, и сред войниците. Избухват войнишки бунтове, зачестяват отказите от изпълнение на офицерски заповеди и дезертирането от фронта. Недоволството нараства значително след Февруарската и Октомврийската революция в Русия през 1917 г., когато е свален царизмът и е обявена републиканска форма на управление, и когато Русия излиза от войната през същата година.  

Засиленото брожение на фронта и в тила принуждава цар Фердинанд да извърши правителствена смяна. През юни 1918 г. той отстранява правителството на д-д В. Радославов и го заменя с кабинет на Александър Малинов. Очакванията на войниците, че новото правителство ще сключи незабавен мир не се сбъдват. Малинов декларира през съюзниците на България, че ще продължи външнополитическия курс на своя предшественик до "победен край"във войната. Това предизвиква остра реакция както във вътрешността, така и на фронта. През 1918 година войнишките бунтове и дезертирания от предната линия на фронта зачестяват. Правителството на Малинов разпорежда на Главното командване на армията да се разправя по най-строг начин с недоволстващите войници. Негодуванието достига своя връх след пробива на съглашенските войски при Добро поле (14 септември 1918 г.) и предприетото от тях настъпление във вътрешността на страната. Тогава сред българските войници назрява непоколебимото решение да тръгнат с оръжие към столицата и да накажат истинските виновници за новата национална катастрофа, грозяща страната.  

Между 21 и 24 септември стеклите се в района на Берово, Пехчево и Царево село (дн. Делчево) войнишки части се групират в две въстанически дружини и се насочват към вътрешността на България. Част от тях се отправят към Горна Джумая (дн. Благоевград), а друга към Дупница. Въстанически отряд, командван от подпоручик Иван Димитров завзема Главната квартира на Щаба на действащата армия в Кюстендил и арестува намиращите се в нея офицери. При създалите се обстоятелства, на свое заседание правителството на Малинов, без да информира цар Фердинанд, приема решение за незабавно сключване на примирие с държавите от Антантата (Съглашението). Изпратена е делегация в Солун, която да подпише примирието. Сформирана е и друга делегация начело с военния министър ген. Сава Савов, в която участват освободените от затвора водачи на БЗНС Александър Стамболийски и Райко Даскалов, която е изпратена при въстаналите войници. Вместо да съдействат за спиране на въстанието, двамата земеделски водачи го оглавяват. На 27 септември в Радомир Райко Даскалов обявява свалянето на монархията и провъзгласява република. Съставено е временно правителство начело с Александър Стамболийски, а Райко Даскалов е избран за главнокомандващ на въстаналите войски. На 28 септември около 6000 души войници потеглят за София. Правителството на Малинов обявява София за обсадена крепост и назначава Александър Протогеров за командващ на намиращите се в нея войскови сили. Правителствените войски предприемат контрадействия срещу въстаналите войници и разбиват намиращите се при Горна баня, Княжево и Владая части. На 2 октомври е превзет Радомир. С това Войнишкото въстание е потушено. Много войници, които са запазили живота си в 3 войни, са убити край столицата на държавата си.  Това, както и Солунското примирие правят невъзможно оставането на цар Фердинанд на престола и на 3 октомври той абдикира в полза на сина си Борис.

       Първата световна война е най-глобалният конфликт в историята на света до началото на ХХ век. Разпадат се старите средновековни империи и възникват нови национални държави. В същото време прокараните нови държавни граници ощетяват загубилите войната държави и стават причина за зараждане на националистически движения и организации там, както и за идването на власт на недемократични политически системи. Политическото и социално-икономическо недоволство от войната в Русия води до две революции, в резултат на които е свален царизмът и е установена комунистическа Диктатура на пролетариата под ръководството на Ленин. Несправедливите и жестоки условия, наложени на Германия с Версайския договор стават причина за възникването и възхода на Хитлер и нацистката партия.

В социално-икономическо отношение войната е опустошително преживяване за всички държави, участвали в нея. Държавите победителки, обаче, се възстановяват по-бързо и без особени затруднения, защото мирните договори им осигуряват репарации, а банките на САЩ достъпни заеми. Върху територията на САЩ не се водят бойни действия, поради което американската икономика не е засегната от войната. Напротив, САЩ стават световен кредитор, което е мощен стимул за бурно икономическо развитие през 20-те години на века, довело в крайна сметка до свръхпроизводство и световната стопанска криза от края на десетилетието. Същевременно в победените държави, особено в Германия, следвоенната криза прераства в депресия, тъй като инфраструктурата на държавата е разрушена, а същевременно са й наложени много тежки репарации, които не е в състояние да изплаща. Хиперинфлацията и безработицата в германската Ваймарска република са зашеметяващи.

В края на войната са убити 1 милион англичани, 1,5 милиона войници от националностите, влизащи в Австро-Унгарската империя, 1, 7 милиона френски войници, 1,7 милиона руснаци и 2 милиона германци. Над 7 милиона души остават с трайни увреждания. Така войната води до трайно създадено огорчение, което ще търси реванш във Втората световна война, избухнала две десетилетия по-късно.

Първата световна война предлага на страните участнички уникалната възможност да изпитат на практика ред нови оръжия. Всички офицери от британската армия през Първата световна война носят пистолети. От всички възможни пистолети британската армия предпочита “Webley MK.IV”. Създаден през 1887 година и подобрен през различните стадии на войната, пистолет “Webley” се превръща в тежкокалибрено оръжие.  Георг Лугер разработва нов автоматичен пистолет, който за първи път е въведен в швейцарската армия. След това през 1904 година пистолет “Luger” е въведен в немската флота, а четири години по-късно и в цялата немска армия. Произведен от немската компания “DeutscheWaffenundMunitions”, “Luger” се превръща в най-разпространения пистолет в света на своето време. Изчислено е че приблизително 1,5 милиона пистолети от този модел са произведени в Германия през Първата световна война. Личното офицерско оръжие в българската войска включва сабя образец 1905 г., и германски полуавтоматичен пистолет “Парабелум 1911”, калибър 9 мм. Недостигът на пистолети се покрива главно със старите револвери на българската войска, система “Смит и Уесън”, образец 1869 г., калибър 10,67 мм.

  

Кавалерийската сабя за редовия и подофицерския състав е от стария тип руска драгунска сабя с широк, леко извит клин. Дръжката е с месингова предпазна дъгичка и наконечник. Ножницата е дървена, облепена с черна кожа, с месингови накрайници и гривни. Масата на сабята заедно с ножницата е 1760 г, без ножница 1100 г, дължина на сабята 1010 мм, дължина на клина 870 мм, максимална ширина 35 мм. Офицерската бойна сабя е от стария тип руска сабя с широк, леко извит клин. Дръжката е с три бронзови предпазни дъгички, преминаващи в долния край в елипсовиден предпазител. Ножницата е желязна. Масата на сабята заедно с ножницата е 2040 г, без ножница 1200 г, дължина на сабята 1015 мм, дължина на клина 875 мм, ширина 35 мм.

Гранатите за първи път са през XVI век. Отначало са били кухи железни сфери, пълни с барут палени чрез фитил. За постигането на максимален ефект войниците трябвало да бъдат способни да ги хвърлят на разстояние 30 м и поради тази причина високите и силни войници, изпълняващи тази задача, станали известни като гренадири. В началото на Първата световна война, британската армия използва граната ”№1”. Тя представлява чугунена кутия, закрепена на върха на 45 сантиметрова пръчка. Скоро обаче се разбрало, че гранатите са опасни за използване, когато войникът е в окопа от първата линия, тъй като има риск от рикошет на граната в стената на окопа.

 

Още от Наполеоновите войни армейските командири се оплакват от проблемите при раздаването на заповеди на задимено от барута бойно поле. През 1886 година Пол Виел изобретява бездимния барут и го нарича “Poudre B”. Той се състои от желатинирана нитроцелулоза, смесена с етер и алкохол. Сместа е прекарвана през преси и след това нарязвана с гилотина на ленти. Барутът на Виел е използван с пушката “Lebel”. Френската армия е първата, която използва “Poudre B”, но и други държави въвеждат бездимния барут. Изобретението на Виел революционизира ефективността на пистолетите и пушките. Първото предимство е липсата на дим, а второто е мощността на барута, който дава обсег от над 900 м на пушката. През 1887 Алфред Нобел изобретява по-добър барут, известен като “кордит”, който е по-мощен и по-лесен за използване от “Poudre B”.

През април 1915 германците първи използват отровен газ като оръжие за масово унищожение.На 22 април противниците в Първата световна война Германия и Франция са изправени едни срещу други при Ипер, в северозападна Белгия. Градът отдавна е обект на ожесточени сражения, германски пробив обаче така и не се очертава. В нощта на въпросния  22 април германците решават да вкарат в употреба ново оръжие: отровен газ. Те изпускат във въздуха 180 тона течен хлор. За минути се образува облак с жълтеникав цвят, който носен от вятъра, бавно се придвижва до френските позиции. Когато облакът достига противниците, там започва ужасяваща трагедия. С червени лица, полуослепели и задушени, войниците агонизират. 3000 души се задушават от отровния газ, други 7000 оцеляват с тежки поражения. 

Почти всички пехотинци през Първата световна война използват винтовки. Този вид пушки са изобретени от Джеймс Лий – шотландски имигрант в САЩ. Винтовките използват нов за времето си механизъм - затвор. Затворът затваря задната част на цевта. Тези пушки имат метална кутия, в която се поставя магазин на върха на пружина. Затворът избутва най-горния патрон в гнездото на цевта. След стрелба затворът се издърпва и по този начин пружината изхвърля празния магазин и така пушката е готова за ново зареждане. Патроните биват вкарвани чрез пълнител в пушката. Магазинът се състои от отворени кутии, в които 3, 5 или 6 патрона биват захванати чрез пружина на дъното. През 80-те години на XIX век всички големи европейски армии започват да използват малокалибрени винтовки, които изстрелват голям брой патрони от пружинно зареден магазин в пушката. “Lee-Еnfield” е представена за първи път през 1907 година и до избухването на Първата световна война е най-разпространеното оръжие сред британската пехота. След Испано-Американската война (1898-1899) Ерскин Алин, директор на компанията “SpringfieldArsenal” разработва М1903. Винтовката, която е адаптация на немската “MauserGewehr”, е използвана през Първата световна война от американската армия. През 1891 година Сергей Иванович Мосин, с помощта на белгиеца Леон Нагант, създава първата руска винтовка. Тя е използвана от руските войници през Първата световна война, а до Втората световна война са изработени над 17,000,000 броя за защита на “майка Русия”. Моделът е използван от комунистическите сили през Корейската и Виетнамската войни.

През 1886 година Френската армия въвежда пушката “Lebel”. Тя е първата модерна, масово произвеждана пушка с магазин. Друго нововъведение е използването на бездимен барут. Мунициите са съхранявани в цилиндричен патронник под цевта. Австрийският граф Манлихер изобретява пушка подобна на ”MauserGewehr”. През 1891 италианците заимствали идеята на графа и създали “Mannlicher-Carcano”. Петер Паул Маузер създава винтовката “MauserGewehr” през 1897 година. Тя била отговора на Германия срещу френската “Lebel М1888”. Твърдяло се, че “MauserGewehr” била най-добрата винтовка създавана някога. Опълчението и етапните полкове са въоръжени с руската еднозарядна пушка “Бердана №2”. Тази пушка е основното стрелково оръжие в българската армия до превъоръжаването й с “Манлихер” през 1889-1890 г. “Манлихер”, образец 1895 г., е сред най-добрите за времето си пехотни пушки.
      През 1884 година Хирам Максим изобретява първата преносима автоматична картечница. Той използва енергията на отката на всеки изстрел, за да изхвърля празната гилза и да вкара следващия патрон. По този начин картечницата стреляла, докато не изстреля всички куршуми от лентата. Немската “Machinengewehr” и руската “Пулемëт Максима” са основани на същия принцип. Американците предпочитат да използват “Browning”, а французите “Hotchkiss”.Картечниците са разположени из целия западен фронт, нуждаели се от 3-6 членен екипаж и са били поставяни върху триножници. За допълнителна защита германците използват бетонни картечни гнезда. През 1916 г., са доставени австрийските тежки картечници “Шварц-Лозе”. През 1910 година в Пилзен е разработена гаубицата “Skoda 30.5”. През 1912 година британската армия въвежда картечница “Vickers” като стандартна в своето въоръжение. По време на избухването на Първата световна война “Vickers” произвеждат по 12 броя на седмица и до края на войната са произведени над 70,000 бройки. Стандартната картечницата за немската армия през ранните стадии на Първата световна война е “Machinengewehr”. Стандартната френска картечница през Първата световна война е oсем-милиметровата “Hotchkiss М1914”.

Думата артилерия се използвана за едрокалибрени оръдия. През XIX век артилерията е разделена на лека и тежка в зависимост от тежестта на снаряда. Снарядите при леките артилерии са с тежест около 2 килограма, а тежките средно 5. По време на избухването на Първата световна война главно поддържащо оръжие в британската армия е полевото оръдие с дълго дуло. Друго оръдие с важна роля в армията е бързо стрелящото оръдие, което разполага с механизъм който автоматично връща дулото в позиция за стрелба. 
Гаубиците са разработени за използване зад укритие или срещу прикрити мишени. Този вид оръдия имат къси дула и изстрелват тежки снаряди с висока траектория, и са най-доброто средство срещу укрепления. Друго оръжие, стрелящо с висока траектория е минохвъргачката. Снарядът е пускан в широкото дуло на минохвъргачката и след това е изстрелван чрез предварително зареден експлозив на дъното. През 1914 година Гюстав Круп изработва подвижна гаубица и я нарича на името на жена си Берта. Това 43-тонно оръдие е способно да изстреля 1100 килограмов снаряд на разстояние 15 км. То е транспортирано чрез трактори “Даймлер-бенц” и отнема на 200 членния си екипаж шест часа, за да бъде сглобено.

Първото минохвъргачно подразделение в действащата армия на Германия е минохвъргачната дружина в състава на инжинерните войски, сформирана през есента на 1916 г. Въоръжена е с средни и леки германски минохвъргачки система “Ерхард” образец 1916 г., действащи със сгъстен въздух.

В полската артилерия има 290 скорострелни оръдия “Шнайдер”, калибър 75 мм. В тежката полска артилерия има 34 скорострелни и 30 нескорострелни гаубици “Шнайдер”, калибър 120 мм, 14 скорострелни и 24 нескорострелни гаубици “Шнайдер”, калибър 150 мм. В планинската артилерия има 38 скорострелни оръдия “Шнайдер”.

В полската артилерия има 106 оръдия “Круп”, калибър 75 мм, 276 нескорострелни оръдия “Круп”, калибър 87 мм. В планинската артилерия 50 скорострелни и 65 нескорострелни оръдия “Круп”, калибър 75мм, или общо 933 полски и планински оръдия, от които 395 са нескорострелни.

В полската артилерия има 290 скорострелни оръдия “Шнайдер”, калибър 75 мм. В тежката полска артилерия има 34 скорострелни и 30 нескорострелни гаубици “Шнайдер”, калибър 120 мм, 14 скорострелни и 24 нескорострелни гаубици “Шнайдер”, калибър 150 мм. В планинската артилерия има 38 скорострелни оръдия “Шнайдер”.

В полската артилерия има 106 оръдия “Круп”, калибър 75 мм, 276 нескорострелни оръдия “Круп”, калибър 87 мм. В планинската артилерия 50 скорострелни и 65 нескорострелни оръдия “Круп”, калибър 75мм, или общо 933 полски и планински оръдия, от които 395 са нескорострелни.

През 1770 година Ричард Еджуърд изобретява танковaта верига, която по това време той нарича ”гъсенична верига”. По време на Кримската война (1853 – 1856) малък брой трактори с парен двигател базирани на идеите на Еджуърд доказват, че този начин на придвижване е успешен в кални местности. Разработката на модерния танк остава  в застой до изобретяването на двигателя с вътрешно горене, патентован от Готлиб Даймлер през 1885 година. Американската компания “Holt” сглобява трактор с гъсенични вериги, който бил способен да се движи през пресечена местност. Въпреки, че се предполага, че машината може да бъде използвана за военни цели, властите отказват да приемат проекта. През 1889 година Фредерик Симс изработва проект, който нарича “моторна бойна кола”. Машината е задвижвана от двигател “Даймлер”, разполага с бронирана обвивка и въоръжена с две картечници “Maxim” разположени на въртящи се кули. Британската армия не показва интерес към работата на Симс и отхвърля  проекта. Ърнест Суинтон, също повлиян от идеите на компания “Holt”, решава да направи свой модел. С помощта на полковник Маурис Хенки, Суинтон успява да убеди Уинстън Чърчил, който по това време е министър на флота, в създаване на комитет с цел търсене възможности за сглобяване на нова бойна машина. Произведената от комитета машина е наречена със свръх секретното име ”танк”. В последствие придобива името “Малкия Уили” . Машината се движи със скорост от 4 километра в час. В следствие на малката скорост, която развива, “Малкия Уили” губи голяма част от практическата си полза. Въпреки разочароващото представяне на прототипа, Суинтон е уверен, че ако се направят модификации на танка, то той би обърнал войната. През лятото на 1917 година лек танк наречен “TheWhippet” е готов за битка на западния фронт. Той е по бърз от своите предшественици, но все още е ненадежден и уязвим от артилерийски огън. Този вид танк се доказва при битката за “Камбри” през месец ноември 1917 година, когато близо 400 танка оформят клин, който пробива германската защитна линия. През лятото на 1918 година е разработен танка “Mark V”. Той е снабден с нов модел двигател “Ricardo”, който е изработен специално за танка и така той развива скорост до 8 километра в час.

През 1868 г. английският инженер Робърт Уайтхед конструира първото автоматично торпедо. Торпедото е задвижвано от двигател и развива скорост от 15 до 20 възела. През 1871 г. английската армия първа започва да купува торпедата на Уайтхед. През 1881 г. клиентите на английския инжeнер включват голяма част от всички европейски държави. За първи път торпедо на Уайтхед е използвано на 25 януари 1878 г., когато руската флота потапя турски параход. Германската армия е първата изстреляла торпеда от подводница. На 8 август 1914 г. немска подводница неуспешно атакува с торпеда британския боен кораб “Monarch”.

В хода на войната броя на леките коли нараства десет пъти, главно чрез доставките на товарни коли. Леките коли са от системите “Мерцедес-Бенц”, “Опел”, “Диетрич”,”Пежо” и “Даймлер”, с мощност от 10 до 45 конски сили. Санитарните линейки са от системите “Протос” и “Хорш”.Камионите с товароподемност от 1 т до 4 т са от системите “Опел”, “Бенц”, “Щоевер”, “НСУ”, “Ауди”, “Даймлер”, “Фиат”. Най-значителни са доставките на двутонни и тритонни камиони “Бенц”.