За приятелството

Георги Марков

Днес искам да говоря за приятелството. В нашия свят, разкъсван от експлозиите на омраза и враждебност, отравян от подмолното течение на неприязненост, подозрение и неискреност и разделян от пустите пространства на отчуждението – малко неща са по-скъпоценни от това капризно, топло и смислено общение, което ни дава приятелството. Имам предвид не имагинерното приятелство между държави, президенти, организации или партии, а простото човешко чувство между обикновени, нормални хора. Всеки път, когато се обърна назад към отминали времена и събития, паметта ми най-напред извиква образите на приятелите ми. Всеки път, когато се случи нещо в днешния ми живот, добро или лошо, радостно или тъжно, първата ми реакция е да повикам и разговарям с приятелите си. Вероятно така е с всеки, който има приятели. Тежко на този, който ги няма. Аз съм един от ония, които категорично отхвърлят болнавата забележка на някои интелектуалци, че приятелството било белег на посредственост. За мен то ще си остане завинаги една от удивителните и красиви магии на живота. Как възниква приятелството, как се ражда и установява тази хармонична кореспонденция между един човек и друг човек, защо можете да бъдете приятел с едного, а не можете с другиго (независимо от пороците и добродетелите им), какво ви дава приятелството и какво ви отнема, къде са границите между любов и приятелство и между приятелство и взаимна услуга, докъде трае верността към приятеля? Сигурен съм, че мнозина са си задавали тези въпроси, без да могат да намерят определен отговор, защото вероятно на земята има толкова вида приятелства, колкото и хора. Някои от тези приятелства са толкова усложнени и толкова променливи, че човек не знае как точно да ги нарече, защото са странна смесица на добро и зло чувство, на привързаност и ненавист. Но при всички случаи те безсъмнено увеличават богатството на нашите преживявания. Погледнете в литературата – едни от най-чудесните страници са тези на голямото приятелство и едни от най-драматичните и трагични страници са тези на разрушеното приятелство.

При нашите съвременни български условия на живот приятелството има особено значение. Не бих преувеличил ако кажа, че съществува голяма разлика между приятелството тук, на Запад, и приятелството у нас. Ако тук приятелството е по-скоро богатство на човешкото общуване, което малко или много запълня и разнообразява живота, у нас приятелството е жизнена необходимост, едно от важните средства за оцеляване, което често пъти има фатално значение. Притиснати от обществените условия, ние, българите, живеем в далеч по-тесен контакт един с друг, нашите отношения са несравнимо по-сложни, защото всички ние зависим много повече един от друг. Тази зависимост се изразява в цял лабиринт от отношения, които понякога имат абсурден характер. Истинското приятелство и лъжливото приятелство са така объркани, че маса хора не могат да определят кое какво е, толкова повече, че в условията на груба житейска действителност чистото чувство се оказа проядено от популярния въпрос за ПОЛЗАТА от приятелството. Тъкмо взаимната зависимост на човек от човека у нас корумпира в най-голяма степен чистото приятелско чувство. Фактът, че поначало разстоянията между западните граждани са по-големи от тези между нашите граждани естествено води до това, че и приятелствата са по-редки. Най-общо дори познанствата между хората тук са значително по-ограничени в сравнение с нашите, където всеки познава всекиго. Това вероятно се обяснява до известна степен и с националния характер плюс обема на населеното място, където живеете. Ала каквото и да е обяснението, приятелите и приятелствата са една от най-важните и неделими части от българския живот. Почти всеки, който по разни причини е трябвало да напусне България и живее в чужбина, неизбежно е попадал на първо време в истинско празно пространство. Главната причина за тази празнота не е нищо друго освен липсата на приятелите и навикът към тези многобройни сгъстени отношения на пълна взаимна зависимост. Един млад гражданин при подобни обстоятелства ми писа: “Имам по-добра работа, живея в по-добро жилище, взимам много повече пари… но съм сам… аз съм свободен, за да съм сам… наистина ли съм свободен?”.

След като години наред е живял в непрекъснато общуване с Пешо и Гошо, след като през цялото време е делил всичко с тях, живели са един с друг и един за друг, знаели са всичките си тайни, преминали са през маса изпитания, имали са общи планове и т.н., внезапната раздяла с тях се оказва толкова опустошителна, че човек се чувства в истинска пустиня. Тази огромна важност на съвременното приятелство у нас ме кара да се спра на него по-подробно и да се опитам да видя нещата отвъд принудителното съжителство в затворено пространство.

Най-напред какви са пътищата, чрез които се стига до приятелството? Обикновено те са дълги пътища и честото им начало е общият покрив. Огромният брой приятелства започват или от училищните чинове, или от казармата, или от учреждението, или от затвора, или от прекарано време в болница, или от съседство. По-рядко приятелствата се създават и развиват от случайна среща, пътуване във влак, или стоене на опашка или пък от ходене на гости. Общо взето най-големи и най-здрави са приятелствата, свързани с продължително общуване. Аз съвсем не мога да приема изявления като това например: “Ние не сме се виждали от десетина години, нито сме си писали, но сме големи приятели и знаем това”. Звучи ми прекалено наивно, защото срещата след тези десетина години при липсата на контакт разкрива, че много неща са променени, че приятелските чувства отдавна са изстинали и че двамата някогашни приятели нямат дори какво да си кажат.

Но как започва приятелството? Какво е това, което прави хората приятели? Какъв е критерият, чрез който един човек престава да бъде просто лице в тълпата, а се приближава до нас, влиза в тесния кръг на нашия живот и става необходим спътник? Популярният отговор е, че всеки е намерил нещо общо с човека, когото е избрал за приятел. Но какво е това  ОБЩО? Тук идва заблудата, когато мнозина казват, че общото било взаимните интереси в работата или просто живота, или пък сходно отношение към различни проблеми, сходни политически или етични разбирания, че дори и обща принадлежност към един и същ футболен тим… А аз мисля, че хората могат да бъдат приятели и с най-различни професионални или житейски интереси, с най-различни разбирания и различен интелектуален и емоционален заряд. Главното и единственото условие е ОБЩУВАНЕТО, чувството, че човек може да разговаря истински с някого, че може да СПОДЕЛЯ, да РАЗКРИВА СЕБЕ СИ НЕУЯЗВИМО И ДА ИЗПИТВА СИГУРНОСТТА, ЧЕ Е РАЗБИРАН. Приятелството винаги е съпроводено с чувство за сигурност. То идва от топлото усещане, че не сте сам на този свят, че имате някой, който е с вас, че този някой ви разбира и вие можете да му кажете всичко, да откриете себе си така както не можете да правите пред другите, защото с тях нямате тази сигурност, с приятеля вие МОЖЕТЕ ДА БЪДЕТЕ СЕБЕ СИ. Малко или много поради отдалечеността, студенината и даже враждебността на заобикалящия свят ние сме като актьори, играем присъщи или неприсъщи роли с инстинктивната цел да запазим себе си от внезапен удар и болка, да не позволим никому да проникне в толкова скъпата ни интимност. С приятелят представлението свършва, ние сме това, което сме, защото той има нашето доверие, нашата сигурност, той принадлежи някак към нашата интимност. Фактът, че той ви знае и че вие знаете него, ви дава взаимната сигурност да бъдете открити и искрени един с друг. Малцина са тези велики храбреци, които могат да си позволят да бъдат искрени с всекиго. А същевременно аз вярвам, че всяко човешко същество поне веднъж през живота си изпитва страстната нужда да излее себе си, да се открие и по този начин да се приближи към другите. Най-точното определение за самотни хора е: хора без приятели. Но нека бъдем наясно. Твърде често приятелят може да не се съгласи с вас, може да ви противоречи, може понякога и да не ви разбере, но за вас е предостатъчен фактът, че вие можете да разговаряте с него, защото поради приятелството имате сигурността да бъдете искрен, имате гаранцията, че по основа сте разбиран. И същото се отнася за вас по отношение на него. За разлика от любовта приятелството е двупосочен процес. Вие не можете да бъдете приятел с някой, който не изпитва поне някаква степен приятелско разположение към вас. Както ще видим по-късно, приятелството е непрестанен обмен, непрестанно взимане и даване, при което не се води баланс на взетото и даденото, тъй като колкото и да дадете и колкото и да вземете, от всичко това печели приятелството. Всичко, което говоря дотук, се отнася само за истинското приятелство и няма нищо общо с всевъзможните интересчийски връзки, които много граждани и на Изток, и на Запад представят като приятелство. Така че между истински приятели не съществува въпросът у кого приятелското чувство е по-силно. То не се мери нито на тежест, нито на интензивност, а само на продължителност. Няма приятелство за един час. Но има приятелство, траещо години, и приятелство, траещо цял живот. Но преди да разгледам как приятелството започва и как свършва нека прибавя още едно важно качество на приятелските отношения – ПОНОСИМОСТТА. Чувството на взаимна привързаност и топлота ви кара да понесете до най-голяма степен недостатъците и грешките във вашия приятел, които едва ли бихте издържали при другите хора. Тъкмо защото вие като близък човек знаете, че той не е това, което едно действие или едно изречение са го обрисували, ви дава моралното право да го понесете, да останете приятел и да се опитате да му помогнете. Аз твърдо вярвам, че съществува трагично несъответствие между това, което ние в действителност представляваме и портретите, които делата ни рисуват пред хората. Има ужасно несъответствие между човек и фактите, които той произвежда. И приятелят е онзи невероятно привилегирован и желан човек, който хвърля мост през пропастта на това несъответствие. Разбира се, поносимостта има своите граници, които се определят от степента на взаимност. Но ако сте все още приятел с някого, след като сте го разбрали дълбоко, това сигурно води до най-голяма поносимост. Дотук аз умишлено се въздържах от споменаване на ВЗАИМОПОМОЩТА като присъщо качество на приятелството, тъй като за мнозина хора приятелството едва ли не се изчерпва с взаимната помощ или по-добре казано с взаимните услуги. Но на този въпрос, който е особено типичен за приятелските отношения у нас сега, ще се спра най-подробно в следващото предаване.

Голямата магия на приятелството за мен е в началото. Как то започва? Знам поводите за много приятелства, но никога не съм могъл да си обясня причината, поради която от толкова много лица, които ни обкръжават в качеството на наши съвременници, ние избираме някои от тях, които приближаваме до себе си и ги правим наши верни спътници за дълго време. Склонен съм да смятам, че приятелството е хармонична даденост на характерите. Или ако използвам софийския жаргон, “способността да се включва на една и съща вълна”. С това се обяснява защо чудесни поотделно хора не са приятели, защо красиви жестове не водят до трайно приятелство, защо хора с напълно различни характери и различни интереси внезапно се свързват с най-хубави чувства. Тъкмо този нелогичен и понякога съвсем произволен избор на приятели ми се струва, че е една от големите мистерии на нашия живот. Има нещо колкото загадъчно, толкова и красиво в откриването на приятел, в приближаването му и в това предчувствие, че имате толкова много неща да си кажете. Мисля, че нашият, българският език е измислил това “СИ” (да си кажем) единствено, за да изрази по най-звучен и силен начин чувството за взаимност. Защото с приятеля винаги имате какво да СИ кажете. Дори когато мълчите, вие СИ знаете за какво говорите. Всеки пък, когато срещнете приятеля или приятелите, в каквото и положение да сте, вие изпитвате ободряващото чувство на топлота и сигурност. Някои хора се сприятеляват твърде бавно, процесът на приближаването им трае дълго време. Други стават приятели почти отведнъж, при първата среща, сякаш взаимно са се чакали. А трети хора цял живот се люшкат в съмнения дали наистина имат искрено приятелство.