„Българите
нямат право да носят хубави дрехи. Ходят всички в сиви и бели ямурлуци, нямат
нито обуща, нито ботуши, а само цървули от необработена волска кожа и чорапи до
коленете. Шапките им са от балаплъст или от бяло сукно, а също и от кафяво
просто сукно, със заострена форма. Мъжете нямат горни дрехи, ходят само по ризи
зиме и лете.
Не са
остригани като турците, а отзад им висят дълги кичури коса, по които се познава,
че не са турци. Никой не носи оръжие, само големи тояги. Те се оплакват много
от турците, трябва да ходят по ангария на 50, 100 мили и освен това да плащат у
дома си всички данъци и налози, така че направо могат да измират от глад”.
Из „Дневник” на Ханс Дершвам, 1553 г.
Установено
е от гледна точка на шериата и закона, щото кяфирите (неверници, християни) да
личат чрез облеклото и външния си вид въобще, че са презрени и унижени, като не
яздят на коне, не се обличат в дрехи, приготвени от разни копринени и атлазени
материи, не надяват самурени кожуси и калпаци, а жените им да не се разхождат с
облекла като тия на мюсюлманките е да не надяват фередже, приготвено от
персийски плат. Обаче от известно време насам на тоя ред е погледнато с
пренебрежение, като с разрешение на кадиите кяфирите и евреите почнали да се
разхождат из улиците, яздейки на коне, надянали самурени кожуси и облечени със
скъпи и луксозни дрехи.
Що се отнася до жените им, те не слизали от
калдъръма, за да отстъпят място на срещналите ги из пазара мюсюлмански жени.
Въобще както мъжете, така и жените им се носят по-великолепно от мюсюлманите,
което показва, че тия хора не се смятат за презрени и унижени. Належащо е тия
наредби да се обявят и разгласят наново, за да се постъпва съгласно
гореизложеното. Затова заповядах:
Щом като получите фермана, да постъпите в тоя случай
съгласно издадената заповед, според която за в бъдеще, по силата на шериата и
закона, да личи по шалварите и другото им облекло и въобще по тяхната външност
и походка, че кяфирите са презрени и унижени. Да се заставят отсега нататък: да
не яздят на коне, да не надяват самурени кожуси и калпаци, да не се обличат с
копринени и атлазени дрехи; жените им да не носят високи иракии и фереджета от
персийски плат, въобще да не се обличат като мюсюлманките. Такива случаи да
бъдат запретени и забранени, за което ти (кадийо), да не губиш нито минута, а
да туриш за изпълнение моята свещена заповед шибан 1040 (25. ІІІ. 1631 г).
Султанска заповед от 1631 г.
И
двата документа дават сведения за българите под османска власт, конкретно за
начина, по който са задължени да се обличат. Първият е извадка от дневник на
немеца Ханс Дерншвам, който е бил пратеник на императора в Цариград. Той е
съставен през 1553 и описва личните преживявания и срещи с българите на неговия
автор. От извора става ясно, че българите нямали право да носят хубави и скъпи
дрехи. Вместо това били облечени с обикновени сиви и бели ямурлуци, а вместо
обувки и ботуши имали цървули от необработена кожа. Мъжете нямали горни дрехи и
постоянно носели ризи, зиме и лете. Също така, документът дава информация и за
задълженията на българите, които били лишени от правото да имат оръжие. Те
трябвало да ходят да работят за държавата безплатно на 50-100 мили от домовете
си и в същото време да плащат най-различни данъци и налози, с което били
обречени на бедност и глад.
Вторият
документ е откъс от султанска заповед от 1631г. От нея се разбира, че законът е
принуждавал българите да се обличат обикновено, с което външно се показвало
материалното и духовното превъзходство на мюсюлманите над тях. Става ясно, че
жените нямали право да се обличат като мюсюлманките и трябвало да слизат от
калдъръма, за да им сторят път. Като цяло, всички тези ограничения и задължения
били с цел да покажат на българите, че по социален статут стоят под
мюсюлманите. Но това, което тревожело султана е,че българите не се чувствали
презрени и унижени, дори започнали да се обличат в скъпи дрехи, да яздят в
градовете и да не показват уважение към техните господари завоеватели.
От
двата документа можем да обобщим как българското поведение и съзнание са се
променили за близо 100 години. По времето, когато е създаден дневникът на Ханс
Дерншвам българите са били все още под влияние на страха и стриктно са
спазвали всички задължения и норми, които са потъпквали тяхното достойнство и
са пример за дискриминацията им в османската държава. От друга страна, султанската
заповед от 17в. е доказателство, че постепенно българското население е
придобило смелост и е започнало открито да нарушавало разпоредбите на властта, защото
се е замогнало материално, откъдето идва и неговото самочувствие.
Борис
Филипов, 12 Б клас
Няма коментари:
Публикуване на коментар