Твоят час: Пътешествие в подосманското време

Преображенският манастир е архитектурен шедьовър, построен в днешния си вид от Уста Колю Фичето и Захари Зограф. Създаден е още през ХІ в., а при управлението на цар Иван Александър, през 1360 г., получава автономия. Любим манастир на съпругата на царя, Сара-Теодора, и техния син Иван Шишман.     

След падането на България под османска власт манастирът неколкократно е плячкосван, опожаряван и напълно разрушен от турците. Векове след това, през 1825 г., отново е изграден от отец Зотик и с материалната помощ на българите. Манастирската църква е построена от Колю Фичето през 1834 г., а през 1851 г. Захари Зограф завършва стенописите и иконите й. Уникални са монументалните стенописи "Страшния съд" и "Колелото на живота". 

Камбанарията е със седем камбани - една от най-хубавите звънарници, строени от майстор Колю Фичето. Преображенският манастир е национален паметник на архитектурата и изкуството. Лясковският (Петропавловски) манастир е основан от братята Асен и Петър и в него през 1185 г. е подготвено въстанието за освобождение на България от византийска власт. През османското владичество манастирът многократно е опожаряван и възстановяван. До обявяването на независима Българска Екзархия през 1870 г. е управляван от гръцки владици, но монасите били българи и преписавали тайно Паисиевата "История славянобългарска". В манастира са организирани много бунтове. През 1700 г. тук се подготвя въстанието на търновската вдовица Мара начело със сина й  Стоян и Мирчо войвода, т.нар. Марино въстание. Оттук през 1856 г. започва въстанието на Дядо Никола. През 1862 г. хаджи Ставри организира бунт, който не успява и манастирът затваря врати, защото игуменът е заточен в Диарбекир. В него са пребивавали Софроний Врачански, Неофит Бозвели, Георги Раковски. През 1869 г. пристига Левски и основава в Лясковец революционен комитет. По време на подготовката на Априлското въстание в него намират убежище апостолите на Търновския революционен окръг отец Матей Преображенски-Миткалото, Георги Измирлиев, Иван Панов Семерджиев, Бачо Киро Петров, Христо Иванов-Големия. През 1874 г. митрополит Иларион Макариополски организира в манастира първата духовна семинария, сред чиито ученици са бъдещите професори историци Васил Златарски, Петър Ников, Димитър Цухлев, Юрдан Трифонов и др. Нейн управител става епископ Климент - писателят Васил Друмев.   През 1878 г. Славянският благотворителен комитет с управител Добри Войников урежда в Лясковския манастир сиропиталище за пострадалите от руско-турската освободителна война деца. Пред манастирската порта се намира гробът на Добри Войников. Село Арбанаси е основано през ХІV в. от български боляри. В периода на османското владичество е владяно от видни османци, като през ХVІІ в. достига голям икономически разцвет, благодарение на заниманията с джелепство, занаяти и търговия. Заможни българи търгуват в Италия, германските земи, Австро-Унгария, Русия и в границите на Османската империя, разпростиращи се на три континента. За замогването на българите свидетелстват големите и просторни къщи, както и петте църкви и двата манастира, строени тогава. През 1779 г. в Арбанаси е открито първото гръцко училище в българските земи, в което се изучавали светски науки. През 1794 г. в Арбанаси за монах е постриган Софроний Врачански и именно тук той пише своята автобиография "Житие и страдание грешнаго Софрония". През 2000 г. Арбанаси е обявено за историческо селище от национално значение и архитектурен резерват, включен в списъка на ЮНЕСКО за световно културно наследство.     Соколският манастир е основан през 1833 г. от архимандрит Йосиф, известен по-късно в борбата за църковна автономия като униатски архиепископ Йосиф Соколски. През 1836 г. в манастира е открито килийно училище, което по-късно, при учителсването на Неофит Бозвели, се превръща в образователен център. Соколският манастир взема активно участие и в  националноосвободителните борби. На 31 юли 1856 г. в него се установява четата на капитан Дядо Никола, с намерение да го превърне в център на въстанието си, а по време на Априлското въстание, на 1 май 1876 г., тук е сформирана четата на воеводата Цанко Дюстабанов. По време на руско-турската освободителна война манастирът е превърнат във военна болница. В средата на просторния манастирски двор, потънал в цветя и зеленина, ден и нощ ромоли уникална белокаменна чешма с осем чучура със соколи, построена през 1865  г. от майстор Колю Фичето. Църквата е изографисана от поп Павел Зограф и синът му Никола от с. Шипка, Казанлъшко. Манастирът е обявен за паметник на културата.  Архитектурно - етнографски комплекс "Етъра"     PS. Снимките са дело на Мария Николова, Яна Атанасова (10 В) и Александра Шахова (11 Г)

Проект "Твоят час"

От месец ноември 2016 г. започват дейностите по проект "Твоят час". Историческият клуб в 138. СУ, създаден по програмата, се нарича "Из пътищата на историята" и е клуб по интереси, защото...

Религиозни ограничения в Османската империя

„Българите нямат право да носят хубави дрехи. Ходят всички в сиви и бели ямурлуци, нямат нито обуща, нито ботуши, а само цървули от необработена волска кожа и чорапи до коленете. Шапките им са от балаплъст или от бяло сукно, а също и от кафяво просто сукно, със заострена форма. Мъжете нямат горни дрехи, ходят само по ризи зиме и лете.

Не са остригани като турците, а отзад им висят дълги кичури коса, по които се познава, че не са турци. Никой не носи оръжие, само големи тояги. Те се оплакват много от турците, трябва да ходят по ангария на 50, 100 мили и освен това да плащат у дома си всички данъци и налози, така че направо могат да измират от глад”.

Из „Дневник” на Ханс Дершвам, 1553 г. 

Установено е от гледна точка на шериата и закона, щото кяфирите (неверници, християни) да личат чрез облеклото и външния си вид въобще, че са презрени и унижени, като не яздят на коне, не се обличат в дрехи, приготвени от разни копринени и атлазени материи, не надяват самурени кожуси и калпаци, а жените им да не се разхождат с облекла като тия на мюсюлманките е да не надяват фередже, приготвено от персийски плат. Обаче от известно време насам на тоя ред е погледнато с пренебрежение, като с разрешение на кадиите кяфирите и евреите почнали да се разхождат из улиците, яздейки на коне, надянали самурени кожуси и облечени със скъпи и луксозни дрехи.

                Що се отнася до жените им, те не слизали от калдъръма, за да отстъпят място на срещналите ги из пазара мюсюлмански жени. Въобще както мъжете, така и жените им се носят по-великолепно от мюсюлманите, което показва, че тия хора не се смятат за презрени и унижени. Належащо е тия наредби да се обявят и разгласят наново, за да се постъпва съгласно гореизложеното. Затова заповядах:

                Щом като получите фермана, да постъпите в тоя случай съгласно издадената заповед, според която за в бъдеще, по силата на шериата и закона, да личи по шалварите и другото им облекло и въобще по тяхната външност и походка, че кяфирите са презрени и унижени. Да се заставят отсега нататък: да не яздят на коне, да не надяват самурени кожуси и калпаци, да не се обличат с копринени и атлазени дрехи; жените им да не носят високи иракии и фереджета от персийски плат, въобще да не се обличат като мюсюлманките. Такива случаи да бъдат запретени и забранени, за което ти (кадийо), да не губиш нито минута, а да туриш за изпълнение моята свещена заповед шибан 1040 (25. ІІІ. 1631 г).

Султанска заповед от 1631 г.

И двата документа дават сведения за българите под османска власт, конкретно за начина, по който са задължени да се обличат. Първият е извадка от дневник на немеца Ханс Дерншвам, който е бил пратеник на императора в Цариград. Той е съставен през 1553 и описва личните преживявания и срещи с българите на неговия автор. От извора става ясно, че българите нямали право да носят хубави и скъпи дрехи. Вместо това били облечени с обикновени сиви и бели ямурлуци, а вместо обувки и ботуши имали цървули от необработена кожа. Мъжете нямали горни дрехи и постоянно носели ризи, зиме и лете. Също така, документът дава информация и за задълженията на българите, които били лишени от правото да имат оръжие. Те трябвало да ходят да работят за държавата безплатно на 50-100 мили от домовете си и в същото време да плащат най-различни данъци и налози, с което били обречени на бедност и глад.

Вторият документ е откъс от султанска заповед от 1631г. От нея се разбира, че законът е принуждавал българите да се обличат обикновено, с което външно се показвало материалното и духовното превъзходство на мюсюлманите над тях. Става ясно, че жените нямали право да се обличат като мюсюлманките и трябвало да слизат от калдъръма, за да им сторят път. Като цяло, всички тези ограничения и задължения били с цел да покажат на българите, че по социален статут стоят под мюсюлманите. Но това, което тревожело султана е,че българите не се чувствали презрени и унижени, дори започнали да се обличат в скъпи дрехи, да яздят в градовете и да не показват уважение към техните господари завоеватели.

От двата документа можем да обобщим как българското поведение и съзнание са се променили за близо 100 години. По времето, когато е създаден дневникът на Ханс Дерншвам българите са били все още под влияние на страха и стриктно са спазвали всички задължения и норми, които са потъпквали тяхното достойнство и са пример за дискриминацията им в османската държава. От друга страна, султанската заповед от 17в. е доказателство, че постепенно българското население е придобило смелост и е започнало открито да нарушавало разпоредбите на властта, защото се е замогнало материално, откъдето идва и неговото самочувствие.   

  Борис Филипов, 12 Б клас

"Междувоенна България в изображения. Диагностично проучване по история и цивилизация в VІ клас", сп. "История", бр. 6, 2015